— Харесва ли ти?
Той вдигна очи към нейните и тя видя неприкритата изненада в тях. Не му се случваше често да свали напълно гарда, дори пред нея. Жестът й, видя тя, го беше разтърсил. Зърна момчето, което бе някога, онова, което бе издигнало щит срещу света и всичката му болка. Онзи, който не очакваше обич, а само вдигната ръка и остър меч.
Разнесе се шумолене на шифон, когато тя коленичи. Миг по-късно Джейс се отпусна на колене срещу нея. В косата му все още имаше пясък от плажа. Искаше й се да го изтупа, да прокара опакото на дланта си по бузата му, да почувства грапавата мекота на кожата му.
Преглътна мъчително и посочи продълговатия предмет на земята между тях.
— Отвори го.
Джейс го взе в скута си и Клеъри видя как изражението му се промени. Очаквала бе да се досети какво има вътре. Той бе Джейс Херондейл. Познаваше тежестта и усещането на меч в ръката си.
Коприната се свлече настрани и той вдигна оръжието, подсвирвайки тихичко.
Острието бе от кована стомана, а дръжката — от злато и адамас. Върху острието бяха вдълбани чапли в полет, напречникът бе изваян във формата на крила.
— Красив е. — В гласа му нямаше шеговитост, нямаше опит да смени темата. — Благодаря ти. Но защо?
— Обърни го — прошепна Клеъри. Щеше й се да имаше вода. Да отворят бутилката вино сега не й се струваше добра идея, независимо колко пресъхнало бе гърлото й.
Джейс завъртя оръжието и от другата страна на острието проблеснаха думи.
Visne me in matrimonium ducere?
Очите му се разшириха, докато изричаше превода на глас.
— Искаш ли да се ожениш за мен? — Вдигна очи от острието към нея, лицето му бе пребледняло. — Ще се ожениш ли за мен?
— Люк помогна с превода — призна Клеъри. — Латинският ми не е толкова добър, колкото би могъл да бъде.
Оръжието звънна, когато Джейс го остави на земята. Думите продължаваха да сияят като неон върху острието.
— Наистина ли го мислиш? Наистина ли ме питаш?
Почти бе сигурна, че разкъсва ръба на роклята си от притеснение.
— Не можех да очаквам да ме помолиш отново. Знам, че разбираш защо ти отказах. Но непрекъснато мисля за това. Ще ми се да бях измислила по-добър, по-умен начин да го направя. Да ти обясня.
— Че си мислела, че ще умреш? — Гласът му беше дрезгав. — Това щеше да ме убие. Щях да полудея, опитвайки се да измисля начин да го спра.
— Никога не съм искала да си помислиш, че не те обичам. И дори ако не поискаш да се ожениш за мен сега, заслужаваш да те помоля. Защото аз винаги, винаги съм искала да се омъжа за теб, и това е истината. Обичам те, Джейс Херондейл. Обичам те и се нуждая от теб като светлина и въздух, като тебешира и боите си, като всички красиви неща на света. В онзи затвор в Тъмната кула, пълен с бодли, всичко беше наред, защото ти беше с мен. — Гласът й потрепери.
Чу как той изпусна дъха си.
— Клеъри…
Прониза я истински страх. Че може да й откаже. Че в страха си и желанието да го защити бе съсипала всичко. Мисълта за живот без него изникна пред очите й като внезапна и истинска възможност. Бе като да погледнеш в кладенец на самота толкова дълбок, че нямаше дъно.
Джейс се изправи. Тих шум изпълваше въздуха около тях — дъжд, осъзна Клеъри, спускащ се като сребърни нишки по високите прозорци. Милваше прозореца на тавана високо над тях, сякаш стояха в сухата ниша на водопад.
Протегна й ръка и тя го остави да я издърпа на крака; сърцето й думкаше.
— Подобаващо е да ми дадеш меч — каза той.
— Нещо, което да те защитава. Нещо, което винаги да носиш със себе си.
— Така, както нося обичта си към теб — каза той тихичко.
Клеъри изпусна дъха си на пресекулки.
— Значи ми прощаваш?
Джейс бръкна във вътрешния джоб на покритото си с руни сако и извади малка дървена кутийка. Подаде й я безмълвно. Клеъри не бе в състояние да разчете изражението му, докато я отваряше.
Вътре имаше две халки от адамас. Грееха, бяло-сребристи, на пречупената светлина на дъждовния град. Върху всяка от тях беше гравиран надпис. L’amor che move il sole e l’altre stelle.
Любовта, която движи слънцето и другите звезди.
— Щях да ти направя предложение тази вечер — каза той. — Дълго мислих за това. Не исках да те притискам. Но реших да повярвам на думите ти, че ми отказа единствено заради видението си. И няма какво да ти прощавам. — Извади пръстените от кутийката и ги сложи върху отворената си длан. — Винаги съм можел да се бия с всички демони, освен със собствените си. Откакто те срещнах, Клеъри, ти си острието в ръката ми, дори когато не носех оръжия. Ти бе моят меч и щит срещу всеки миг, в който се чувствах без стойност, срещу всеки миг, в който се мразех, срещу всеки път, когато си мислех, че не съм достатъчно добър.