Знаеше, че няма. Ала просто трябваше да стори нещо. Искаше да бъде до Ема и да я утеши, но Ема беше с Друзила, която беше плакала, докато не заспа, държейки ръцете на Ема. Искаше да бъде с Марк и да го утеши, но той беше излязъл с Хелън и тя не би могла да изпитва друго освен радост, задето той най-сетне имаше възможност да прекара време със сестра си, която му беше липсвала толкова дълго.
Входната врата се отвори шумно, стряскайки я така, че тя събори една чиния, която падна на пода и се счупи. Тъкмо се канеше да вдигне парчетата, когато видя Джулиън да влиза, затваряйки вратата зад себе си. В Идрис руните за заключване бяха по-често срещани от обикновените ключове, но той не посегна към стилито си, просто погледна с невиждащи очи към стълбището.
Кристина беше замръзнала на мястото си. Джулиън изглеждаше като призрак от Шекспирова пиеса. Очевидно не беше сменил дрехите си след Залата на Съвета, ризата и якето му бяха вкоравени от засъхнала кръв.
Тя и така обикновено не знаеше как да говори с Джулиън. Благодарение на Ема беше научила за него повече, отколкото беше уместно. Знаеше, че е отчаяно влюбен в приятелката й, беше очевидно от начина, по който я гледаше, по който говореше с нея, от дребните жестове, като това да й подаде чиния през масата. Нямаше представа как никой от останалите не го виждаше. Познаваше други парабатаи и те не се гледаха по този начин.
Да знаеш нещо толкова лично за някого, беше неловко и при най-добри обстоятелства. Това не бяха най-добри обстоятелства. Лицето на Джулиън беше безизразно, когато пристъпи в преддверието, от движенията му люспиците от засъхналата кръв на сестра му се ронеха от якето му и падаха по пода.
Ако просто останеше неподвижна, помисли си Кристина, може би нямаше да я види и щеше да се качи на горния етаж, и така и двамата щяха да си спестят един неловък момент. Ала още докато си го мислеше, празното му изражение прониза сърцето й и преди да си даде сметка, че се е раздвижила, вече стоеше на прага.
— Джулиън — каза тихичко.
Той не изглеждаше сепнат. Обърна се, за да я погледне — бавно, като автомат, чийто механизъм се беше развинтил.
— Как са те?
Как да отговориш на такъв въпрос?
— Грижат се за тях — каза най-сетне. — Хелън беше тук, както и Даяна, и Марк.
— Тай…
— Все още спи.
Кристина подръпна нервно полата си. Беше сменила всичките си дрехи, след като се върнаха от Залата на Съвета, просто за да се почувства чиста.
Джулиън най-сетне срещна очите й. Неговите бяха зачервени, макар тя да не помнеше да го е видяла да плаче. А може би беше плакал, докато държеше тялото на Ливи… не беше искала да си спомни това.
— Ема. Тя добре ли е? Ти ще знаеш. На теб би казала.
— С Друзила е. Но съм сигурна, че ще иска да те види.
— Но добре ли е?
— Не — отвърна Кристина. — Как би могла да е добре?
Джулиън погледна към стъпалата, сякаш не бе в състояние да си представи усилието, което щеше да му коства да ги изкачи.
— Робърт щеше да ни помогне — каза. — На Ема и мен. Ти знаеш за нас, сигурен съм в това, знаеш какво изпитваме.
Кристина се поколеба, смаяна. За нищо на света не би предположила, че Джулиън би го споменал пред нея.
— Може би следващият инквизитор…
— На връщане минах през Гард. Вече се бяха се събрали. По-голямата част от Кохортата и половината от Съвета. Обсъждаха кой ще бъде следващият инквизитор. Съмнявам се, че ще изберат някой, който би ни помогнал. Би трябвало да ме е грижа — каза. — Но точно сега изобщо не ме интересува.
Една врата се отвори в горния край на стълбището и върху тъмната площадка се разля светлина.
— Джулиън? — повика го Ема. — Джулиън, ти ли си?
При звука на гласа й той се изпъна лекичко, несъзнателно.
— Идвам.
Не погледна към Кристина, докато поемаше по стълбите, но й кимна — бърз жест на благодарност.
Тя чу как стъпките му затихнаха, докато гласът му се смесваше с този на Ема. Отново погледна към кухнята. Счупената чиния лежеше в ъгъла. Би могла да я смете. Би било по-практично, а Кристина открай време смяташе себе си за практична.
Миг по-късно вече беше навлякла бойното си яке над дрехите си. Пъхна няколко серафимски ками в колана с оръжията и като отвори входната врата, излезе тихичко в Аликанте.
Ема слушаше как Джулиън изкачва стълбата. Звукът на стъпките му беше като музика, която познаваше, откакто се помнеше, и с която толкова бе свикнала, че тя почти бе престанала да бъде музика.
Устоя на порива да го повика отново — беше в стаята на Дру, а тя току-що бе заспала, изтощена, все още облечена в дрехите, които беше носила на срещата на Съвета. Чу как Джулиън пое по коридора, а после звука от отваряне и затваряне на врата.