Всички бяха членове на Съвета. Кристина изрече безмълвна молитва на благодарност, задето майка й не беше тук, прекалено заета с нашествието на демони халфа в Аламеда, за да дойде, разчитайки на Диего да представлява интересите й.
— Няма време за губене — тъкмо казваше Хорас. От цялото му същество се излъчваше напрежение, също като от това на дъщеря му. — Останахме без инквизитор точно сега, в критичен момент, когато сме под заплаха както отвън, така и от вътрешността на Клейва. — Той се огледа из стаята. — Надяваме се, че след днешните събития онези от вас, които се съмняваха в каузата ни, ще повярват в нея.
Кристина усети как се вледенява. Това бе нещо повече от среща на Кохортата. Това бе Кохортата, вербуваща нови членове. В празната Зала на Съвета, където Ливи беше умряла. Почувства, че й се повдига.
— Какво точно мислиш, че си научил, Хорас? — попита жена с австралийски акцент. — Бъди по-ясен, та всички ние да научим същото.
Хорас Диърборн се подсмихна лекичко.
— Андреа Седжуик. Ти подкрепяше Студения мир, ако не се лъжа.
Жената изглеждаше засегната.
— Нямам особено високо мнение за долноземците. Ала това, което се случи тук днес…
— Бяхме нападнати — заяви Диърборн. — Предадени, нападнати, отвътре и отвън. Сигурен съм, че всички видяхте онова, което и аз. Знака на Тъмния двор.
Кристина си спомни. Когато Анабел бе изчезнала, отнесена през счупения прозорец на Залата от невидими ръце, във въздуха бе проблеснал образ: корона, прекършена на две.
Множеството измърмори в знак на съгласие. Страх витаеше във въздуха като миазма. Диърборн видимо се наслаждаваше, само дето не облиза устни, докато се оглеждаше наоколо.
— Кралят на тъмните елфи нанесе удар в сърцето на родината ни. Подиграва се със Студения мир. Знае, че сме слаби. Надсмива се на неспособността ни да приемем по-строги закони, да направим каквото и да било, за да удържим феите под контрол…
— Никой не е в състояние да удържи феите под контрол — подхвърли Скарсбъри.
— Това е съвсем същото отношение, което отслабва Клейва през всички тези години — сопна се Зара и баща й, й се усмихна одобрително.
— Дъщеря ми има право. Феите имат своите уязвими места, досущ като всички долноземци. Не са създадени от Бог, нито от нашия Ангел. Имат си недостатъци и слабости, от които никога не сме се възползвали, докато те се възползват от нашето милосърдие и ни се смеят тайничко.
— Какво предлагаш? — попита Трини. — Да издигнем стена около царството на феите?
Думите й бяха последвани от подигравателен смях. Царството на феите беше навсякъде и никъде, то се намираше в друга равнина на съществуване. Никой не би могъл да го обгради със стена.
Хорас присви очи.
— Смеете се, ала железни врати на всички входове и изходи от царството на феите ще сторят много, за да намалеят набезите им в нашия свят.
— Това ли е целта? — попита Мануел лениво, сякаш отговорът не го интересуваше особено. — Да изолираме царството на феите?
— Не съществува една-единствена цел, както добре знаеш, момче. — Изведнъж Диърборн се усмихна, сякаш току-що му беше хрумнало нещо. — Знаеш за мора, Мануел. Защо не споделиш знанието си, след като консулът не го стори. Може би тези добри хора би трябвало да са наясно какво се случва, когато дверите между царството на феите и нашия свят зейнат.
Стиснала медальона си, Кристина кипеше безмълвно, докато Мануел описваше участъците съсипана земя в Брослиндската гора: как те устояваха на всички магии на ловците на сенки, факта, че същата зараза като че ли поразяваше и земите на тъмните елфи. Откъде знаеше това? Кристина агонизираше безмълвно. Именно това щеше да съобщи Кийрън на Съвета, но не му бяха дали тази възможност. Откъде беше научил Мануел?
Толкова беше благодарна, че Диего бе сторил онова, за което го беше помолила, и бе отвел Кийрън в Сколоманса. Ясно бе, че тук нямаше да има никаква сигурност за един пълнокръвен елф.
— Кралят на тъмните елфи създава отрова и я отприщва в нашия свят… отрова, която ще направи ловците на сенки безсилни срещу него. Трябва да действаме сега, за да демонстрираме силата си — обади се Зара, прекъсвайки Мануел, преди да беше довършил.