— Искам Джулс — каза Дру най-сетне. — Тук ли е?
— Не — отвърна Хелън. — Все още е с Ливи. В Града на тишината.
Щеше й се да добави, че всеки момент ще се върне (според Ейлийн церемонията по полагането на някого в Града, в подготовка за кремацията му, била кратка), но не искаше да каже на Дру нищо, което би могло да излезе невярно.
— А Ема?
Гласът на Дру беше учтив, но красноречив: Искам онези, които познавам, не теб.
— Ще отида да я потърся.
Едва се бе извърнала от вратата на Дру, когато тя се захлопна зад нея с тихо, но решително изщракване. Примига учестено, за да пропъди сълзите… и видя Марк, застанал в коридора на няколко крачки от нея. Беше се приближил толкова безшумно, че изобщо не го беше усетила. В ръката си държеше смачкан лист, който приличаше на огнено съобщение.
— Хелън. — Гласът му беше дрезгав. След всички тези години в Дивия лов дали скърбеше така, както скърбяха елфите? Изглеждаше някак раздърпан, изтощен: под очите и край устата му се бяха врязали съвсем човешки бръчки. — Тай не е сам… Даяна и Кит са с него, пък и той все още спи. Искам да говоря с теб.
— Трябва да намеря Ема — каза Хелън. — Дру пита за нея.
— Стаята й е съвсем близо, можем да я повикаме, преди да тръгнем.
Марк посочи към далечния край на коридора. На сиянието на лампите с магическа светлина ламперията от дърво с цвят на мед излъчваше топлина, в различен ден мястото би било наистина красиво.
— Да тръгнем? — повтори Хелън.
— Получих съобщение от Магнус и Алек, в къщата на инквизитора. Трябва да отида да взема Тави и да му кажа, че сестра му е мъртва. — Марк й протегна ръка с разкривено от болка лице. — Моля те, Хелън. Ела с мен.
Когато беше малка, Даяна беше посетила един музей в Лондон, където главната атракция беше Спящата красавица, направена от восък. Кожата й имаше цвета на бледа лой, а гърдите й се повдигаха и спускаха, докато „дишаше“ с помощта на малко моторче, имплантирано в тялото й.
Нещо в неподвижността и бледността на Тай й напомни за онова восъчно момиче. Той лежеше, покрит наполовина с одеяла, дъхът му беше единственото му движение. Ръцете му бяха отпуснати до него с отворени длани. Даяна копнееше да види как пръстите му се движат, как си играят с едно от творенията на Джулиън или пък с кабела на слушалките му.
— Ще се оправи ли? — попита Кит шепнешком.
Стаята имаше весели жълти тапети, леглата бяха покрити с пъстроцветни карирани завивки. Кит би могъл да седне на празното легло, предвидено за Ливи, но не го беше сторил. Вместо това беше приклекнал в ъгъла, притиснал гръб до стената, свил колене пред себе си, и се взираше в Тай.
Даяна докосна челото на Тай с ръка, беше хладно. Цялото й тяло беше вцепенено.
— Той е добре, Кит — каза и придърпа одеялото нагоре.
Тай се размърда и промърмори нещо, отмятайки го от себе си. Прозорецът беше отворен (помислили си бяха, че свежият въздух ще му се отрази добре), но сега Даяна стана и прекоси стаята, за да го затвори. Майка й открай време беше обсебена от идеята, че най-страшното, което може да се случи с някого, е да настине, а очевидно никога не забравяш онова, което си чул от родителите си.
През отворения прозорец виждаше очертанията на града в ранния сумрак и изгряващата луна. Спомни си фигурата на ездач, препускащ през безбрежното небе, и се зачуди дали Гуин знае за случилото се този следобед, или би трябвало да му изпрати съобщение. Как ли би реагирал, когато го получеше? Веднъж бе дошъл при нея, когато Ливи, Тай и Кит бяха в опасност, но тогава бе призован от Марк. Все още не беше сигурна дали го беше направил, защото наистина харесваше децата, или просто изплащаше дълга си.
Поспря с ръка върху завесата. В действителност знаеше много малко за Гуин. Като предводител на Дивия лов, той бе повече мит, отколкото човек. Зачуди се как ли се чувстваха онези, които бяха толкова могъщи и древни, че се бяха превърнали в част от легендите. Как би могло да го е грижа за мимолетния живот на един смъртен, като се имаха предвид мащабите на онова, което бе преживял?
И все пак той я беше прегърнал и я беше утешил в някогашната й спалня, когато му разказа онова, което бе разказвала единствено на Катарина и родителите си, а родителите й вече не бяха живи. Беше проявил такава доброта… нали?