— Хайде, момче, да си вървим — подкани Роуан накрая, отпускайки дъха си и чувствайки, че току-що е избегнал ужасна смърт. — Стой близо до мен докато хората свикнат с теб. Не ми е приятна мисълта да ме измъчват.
Когато двамата с момчето минаха покрай Силеан, Роуан й кимна и тя ги последва. Тя не знаеше какво да каже. Англичанинът, нагизден с хубави дрехи като птичка в любовен период, току-що бе спечелил словесна битка срещу, стария Брокаин. «По-добре да не го правим» — бе заявил той, когато го предизвикаха на бой, но въпреки това Силеан бе забелязала как сложи ръката си близо до меча. И как само бе казал на Брокаин, че ириалите ще задържат зерна! Мускул не трепна по лицето му и не показа никакъв страх.
Тя се върна при останалите, но все още не можеше да говори. Този Роуан не само изглеждаше различен, но и беше такъв. Или бе най-големият глупак, който някога се е раждал, или най-смелият човек на света. Тя се надяваше, заради Ланкония — тук се усмихна — и заради себе си, като негова бъдеща съпруга, да се окаже второто.
Трета глава
Джура стоеше неподвижна, с готов за стрелба лък, докато изчакваше еленът да се извърне към нея. Тъмнозеленият цвят на туниката и панталоните я правеха невидима за животното. В момента, когато то се обърна, тя стреля и видя как пада бавно и безшумно.
От укритията между дърветата изскочиха седем млади жени. Всичките бяха високи, стройни и носеха черните си коси сплетени на дебели плитки, падащи върху силните им гърбове. Бяха облечени в зелените ловджийски туники и панталони на женската гвардия.
— Хубав изстрел, Джура — похвали я една от жените.
— Да — съгласи се Джура, оглеждайки гората, а жените се впуснаха да одерат елена. Беше неспокойна тази вечер; имаше чувството, че нещо ще се случи. Бяха минали четири дни откакто Силеан и Дейр заминаха и Джура остро усещаше отсъствието на приятелката си. Липсваха й хуморът на Силеан, интелигентността й, възможността да се довери на някого. Дейр също й липсваше. Бяха израснали заедно и тя бе привикнала той да е наоколо.
Потърка оголените си ръце под късите ръкави на туниката и подметна към жените:
— Отивам да поплувам.
Една от тях спря разрязването на голямо парче месо.
— Искаш ли някой да те придружи? Далеч сме от стените на града?
Джура не се обърна. Те бяха стажант бойци, никоя не бе по-възрастна от шестнадесет и, в сравнение с тях, тя се чувстваше стара и самотна.
— Не, сама ще отида — заяви и се отправи през гората към потока.
Отиде по-далеч, отколкото възнамеряваше, стремейки се да се отърве от натрапчивото чувство на… На какво? Не на страх, но във въздуха се носеше усещане за буря.
Беше пристигнало само едно съобщение от армията, която съпровождаше англичанина Роуан до столицата на Ириал, Ескалон, и умиращия му баща. Старият Тал не издъхваше, единствено благодарение на силата на волята, която го крепеше, докато чакаше да види какъв е станал синът му. Досега, съдейки по съобщенията, Роуан се бе оказал глупак. Замесваше се в селски дрязги, бе се изправил сам срещу зерните, а Ксанте и Дейр трябваше да го пазят. Говореше се, че Роуан е безхарактерен мекушавец, който разбира повече от кадифе, отколкото от мечове.
Слуховете бързо се разпространиха и в Ескалон вече се чуваха заплахи за бунтове и размирици в знак на протест срещу глупавия англичанин, негоден да ги управлява. Гералт, Дейр и Силеан ще трябва да използват цялото си влияние, за да попречат на този слабоумник да унищожи крехкия мир, който цареше между племената на Ланкония.
На закътаната горска поляна Джура се съблече и се потопи във водата. Може би едно дълго плуване щеше да успокои тревожните й мисли.
Роуан яздеше толкова бързо, колкото конят можеше да препуска. Имаше нужда да се махне, да остане сам, да избяга от преценяващите погледи на ланконите. Преди Два дни бяха минали покрай горяща селска колиба. Когато Роуан сиря, ланконската армия и й нареди да потуши пожара, — воините го изгледаха с презрение. Те останаха на конете си и съзерцаваха как Роуан и рицарите му помагаха в потушаването на пламъците.
Когато огънят бе овладян, селяните разказаха изпълнена с противоречия история за вражда между две семейства. Роуан им бе казал да дойдат в Ескалон, където лично ще се запознае със случая и той, кралят, ще отсъди. Селяните се подсмихнаха. Кралят командваше войниците, които тъпчеха нивите им. Той не се занимаваше с простолюдието.
Роуан се върна при бойците, които го гледаха с презрение, защото се бе намесил в дребната разпра.