— Тоз русоляв англичанин да не би да си мисли, че той ще успее да отвори портата? — присмя се някой.
— Никой ли не му е казал, че само ланкон може да я отвори?
Тълпата се смееше подигравателно.
— Аз съм ланкон — напомни си Роуан шепнешком, с очи втренчени към портата. — Аз съм повече ланкон, отколкото те някога въобще ще бъдат. Господи, помогни ми. Моля те. Помогни ми.
Опря ръце на портата, така че и двете окървавени длани тласнаха ръждясалата повърхност и се наведе напред, за да разгледа по-добре голямото желязно парче, което я държеше затворена.
Усети как крилата на портата потрепериха.
— Отвори се! — прошепна той. — Отвори се пред своя ланконски крал.
Ръжда се посипа отгоре и поръси лицето и косата му.
— Да! — продължи той, затвори очи, насочвайки цялата си енергия в дланите. — Аз съм твоят крал. Нареждам ти да се отвориш.
— Вижте! — изкрещя някой зад гърба му. — Портата се помества!
Тълпата и гвардейците утихнаха, когато древната порта изскърца. Потреперваше като жива.
Възцари се пълна тишина, дори животните притихнаха, когато старият, железен катинар се строполи в краката на Роуан. Той побутна едното крило малко назад и овехтелите панти изскърцаха протестиращо.
Роуан се обърна.
— Сега вече каруците могат да минат — заяви той и изведнъж се почувства много, много уморен.
Никой обаче не помръдна. Англичаните наблюдаваха ланконите, а те, стотици — и селяни, и гвардейци — зяпаха Роуан изумени.
— Сега пък какво има? — изкрещя Роуан към Ксанте. — Отворих ви портата. Използвайте я.
Отново никой не помръдна. Зачуден, Монтгомъри прошепна:
— Какво им става?
Ксанте, сякаш насън, слезе много бавно от коня. Сред възцарилата се тишина неговите движения изглеждаха изпълнени с огромно значение. Роуан го наблюдаваше, чудейки се как възнамерява да покаже презрението си този път.
Роуан се изуми, когато Ксанте застана пред него, коленичи, склони глава и промълви:
— Да живее принц Роуан!
Роуан погледна над главата му към Лора, която още седеше на коня. Тя изглеждаше също толкова озадачена, колкото и той.
— Да живее принц Роуан! — обади се втори, след това трети и скоро възгласът бе подхванат от всички.
Уотълин, рицар на Роуан, здравомислещ човек, се приближи:
— Да вкараме каруците, Ваше величество, преди тези глупаци да решат, че сте демон, а не Бог.
Роуан се усмихна, но преди да успее да отговори Ксанте скочи, гледайки Уотълин враждебно.
— Той е нашият принц — заяви Ксанте. — Нашият, ланконският, принц. Ние ще се погрижим за каруците му. Извърна се и започна да издава заповеди и към бойците, и към селяните.
Роуан сви рамене, качи се на коня и се усмихна на Лора.
— Явно е трябвало да отворя стара, ръждясала порта. Да влизаме ли в кралството си, скъпа сестро?
— Принцесо, ако нямаш нищо против — отвърна тя засмяна.
Отвъд стената и мъже, и жени от гвардията стояха с приведени глави, докато Роуан и Лора минаваха покрай тях. Роуан се заглеждаше във всяко лице, надявайки се да зърне Джура, но напразно.
Пред старата каменна крепост Роуан помогна на Лора да слезе.
— Да отидем да се представим на баща ни? — предложи той, а Лора кимна.
Четвърта глава
На голямата поляна за тренировки Джура бе сама. В двата края стояха мишени за стрелба с лък и хвърляне на пика, имаше места за ръкопашен бой, писти за бягане и препятствия. Сега, когато присъстваше само тя, теренът изглеждаше огромен. Другите гвардейки се бяха втурнали към града след като бе пристигнал пратеник с новината, че чуждоземният принц е дошъл.
— Принц! Как ли пък не! — бе промърморила Джура, като запрати копието към мишената, улучвайки самия център. Той бе англичанин и се готвеше да се възкачи на трона, който по право принадлежеше на брат й. Утешаваше я единствено това, че всички ланкони мислеха като нея. Поне веднъж племената бяха единодушни: този англичанин, както и английският крал Едуард, не им бяха господари.
Долавяйки шум зад гърба си, тя се извърна с вдигнато високо копие. Острието се оказа насочено към Дейр.
— Закъсня — отбеляза той усмихнато. — Можех да те прострелям още от края на поляната. Не е редно да си сама тук и никой да не те пази.
— Дейр! О, Дейр! — зарадва се тя и обви ръце около врата му. — Много, много, много ми липсваше. — Щеше й се да го докосва, прегръща, целува, за да се отърве от спомена за мъжа при реката. Снощи се бе събудила плувнала в пот, мислейки единствено за непознатия чужденец, който можеше да е обикновен селянин или дървар, прибиращ се при жената и децата си. — Целуни ме — помоли тя.