Така внезапно, както я бе сграбчил, той я пусна, след което се усмихна.
Джура не отвърна на усмивката му.
— Дължиш ми обяснение — настоя тя. Дейр сви рамене.
— Няма ли право любимият на ревност? — попита той.
— Ревност от кого? — изрече Джура гневно.
Той не отвърна, а тя не хареса странното изражение на лицето му, нито студения му поглед. Бяха заедно от толкова години и той се бе научил да отгатва мислите й. Бе успял да се досети какво се крие зад целувката й, а и подпитванията преди това на англичанина не разсейваха съмнението му. Тя се бе издала с целувката и бе дала да се разбере, че не всичко е наред.
Джура му се усмихна.
— Може би от яд… — тя се поколеба — … така ти налетях. — Тя го погледна и мълчаливо се молеше да не продължават темата.
Най-накрая той също се усмихна.
— Хайде, не искаш ли да се запознаеш с новия принц?
Тя въздъхна облекчено, доволна, че моментното напрежение се бе разсеяло и отново вдигна копието.
— По-скоро бих влязла сама в лагера на ултените. — На лицето на Дейр отново се изписа странното изражение, но този път тя нямаше намерение да попита за причината. — Хайде. Върни се при него — подкани тя. — Тал ще има нужда от теб. Всички ще сте нужни, за да помагате да се поднесат на мекотелия бял англичанин приветствията за добре дошъл. Дейр не помръдна.
— Сигурно по-късно ще има празненство — отбеляза той.
Джура хвърли силно копието и то отново попадна точно в центъра на мишената.
— Май няма да съм гладна тази вечер. Хайде, тръгвай. Искам да се упражнявам.
Известно време Дейр я наблюдаваше, сякаш нещо в нея го озадачаваше, след което се обърна и пое към защитения със стена град.
Джура ядосано изтегли копието от напълнената със слама мишена. Ето ти връщане на любим, мислеше тя! Прегърна го, а той я отблъсна; миг, след това я хвана за косата и й заяви, че ревнува. Защо не й показа, че ревнува с няколко целувки? Защо не направи нещо, за да заличи образа на мъжа при реката?
Тя мяташе копието отново и отново. Възнамеряваше да прекара деня в изтощителни тренировки, така че вечерта да е прекалено изморена и да не си припомня ръцете на мъжа върху краката си, или устните му върху нейните, или… Изруга, метна копието и дори не уцели мишената.
— Мъже! — произнесе тя гневно. Дейр я зяпаше, дърпаше я за косата, другият я милваше по краката, а англичанинът бе напаст за цяла Ланкония! Отново метна копието и този път то попадна в самия център.
Роуан стоеше пред покоите на баща си и се стараеше да изтупа част от прахта, натрупана по време на пътуването. Не му бяха оставили време да се преоблече и да се приведе в приличен вид. Съобщиха му, че Тал настоява веднага да го види.
След като забеляза нищетата вътре в крепостта, Роуан размисли и реши, че прашните му дрехи няма да впечатлят Тал. Той ритна оглозгания кокал, който бе настъпил, изправи рамене и отвори тежката дъбова врата. В слабо осветената стая му бяха нужни няколко; мига, за да привикне с тъмнината. Баща му явно не бързаше да заговори докато го изучаваше, и това даде възможност на Роуан също да го разгледа.
Тал лежеше върху постеля от цял куп кожи, което съвсем не му подхождаше, тъй като изглеждаше суров мъж. Личеше, че е изключително висок, поне с десет сантиметра по-висок от Роуан, но не притежаваше неговите мускули.
Може би някога лицето му да е било привлекателно, но сега бе насечено от прекалено много белези от прекалено много сражения. Роуан лесно можеше да си го представи върху галопиращ жребец, размахващ меч над главата си, повел хиляди бойци в битка, която неминуемо ще спечели.
— Ела, синко — прошепна Тал с плътен глас, който издаваше болка. — Седни до мен.
Роуан приближи, настани се на ръба на леглото и събра всичките си сили, за да прикрие вълнението, което изпитваше. Години наред се бе старал, за да бъдат отчетите на възпитателя му до Тал похвални. Винаги бе искал да получи одобрението на този човек, когото не помнеше. Сега, наблюдавайки суровия мъж, знаеше, че Тал ще е разочарован от своя рус, бледолик син. Но Роуан си наложи никое от тези чувства да не излезе наяве.
Тал вдигна обезобразена от белези, но все още силна ръка и докосна бузата на сина си. Старите му, тъмни очи, заблестяха от непролятите досега сълзи.
— Приличаш на нея. Приличаш на моята красива Ан. — Погали ръката на Роуан. — И си със стойката на мъжете от нейното семейство. — Очите и устните му се усмихваха. — Но си висок като ланкон. Поне нещо си взел от мен, тъй като друга прилика не виждам. А и косата! Това е косата на Ан!
Тал се опита да се засмее, но вместо това силно се закашля. Роуан инстинктивно усети, че баща му не би искал съчувствие, така че остана неподвижен докато спазъмът премине.