— Първо Сиоман — прошепна си Роуан, след това — Джура! — Той последва Ксанте, подсвирквайки си.
Джура с неохота напусна терена за тренировки, но младият мъж, който бе дошъл, обяви че я търсят спешно. Стори й се необичайно, че я викат в конюшнята, но в крайна сметка напоследък всичко бе странно. Откакто Тал бе изпратил да доведат английския му син, нейният свят се бе преобърнал. Сега щеше да отиде да види кой я вика, след което ще потърси Гералт, за да го утеши доколкото може.
Конюшнята бе лошо осветена и безлюдна. Помисли си с отвращение, че хаосът сред ириалите е толкова голям, че зерните могат да ги нападнат и победят.
— Има ли някой? — провикна се тя, но отговор не последва. Обхваната от съмнения тя извади ножа и започна бавно да се предвижва напред, с гръб опрян към яслите.
Колкото и предпазлива да бе, не очакваше ръката, която се стрелна от тъмнината и запуши устата й. Друга силна ръка изби ножа от ръката й и тя бе привлечена в тъмнината на яслата.
Започна да се бори, но се оказа напълно безсмислено, тъй като мъжът я обърна към себе си и силно я прегърна. Въпреки че не можеше да види лицето му в тъмнината, нейното тяло й подсказваше, че това е той.
Когато устните му се долепиха до нейните, тя отвърна с цялата страст, която изпитваше. От вчера си повтаряше, че реакцията й към този привлекателен мъж е била случайна, че няма да се повтори. Просто нещо случило се във времето и пространството. Беше самотна заради отсъствието на Дейр, а и освен това, когато зърна мъжа, и двамата бяха полуголи. Нищо чудно, че бе реагирала така. Освен това бе омаловажила страстта, която я разтърси. Естествено бе да се чувства така добре, когато я целува толкова красив мъж.
Но Джура подценяваше чувствата, които бе изпитала. Тя бе забравила какво е да си в обятията на този мъж, как тялото й се събужда и потръпва при досега му.
Когато той вдигна глава, ръцете й обгръщаха врата му, пръстите й бяха заровени в косата му… и тя не можеше да му се насити.
— Джура — прошепна той и гласът му сякаш проникна дълбоко в нея. — Ще бъдем заедно сега — прошепна той, докосвайки устните й със своите.
Подобно на цвете, което се разтваря пред пчела, тя отвори устните си, мечтаейки прашеца й да бъде взет. «Заедно» означаваше да се любят и тя бе готова за него. Не мислеше за последствията или за това къде се намират. Доколкото се интересуваше, можеха да бъдат и насред зала за угощения.
Леко разтвори крака, опря бедрата си до неговите и го остави силно да я притиска.
— Любов моя — прошепна той, обсипвайки врата й с жадни целувки, сякаш искаше да я погълне. — Ще бъдем заедно. Уредих го.
— Да — промърмори тя със затворени очи и отметната назад глава. — Заедно. Сега.
Той се отдръпна, за да се взре в лицето й.
— Много ме изкушаваш; повече отколкото си представях, че е възможно. Джура, любов моя, не съм подозирал, че мога да се чувствам така. Кажи, че ме обичаш. Нека чуя тези думи.
Тя не мислеше за думи; бе се отдала на усещанията. Чувстваше тялото му до своето, големите му силни бедра притиснати здраво до нейните. Копнееше да усети кожата му до своята, да преплете пръстите си с неговите, да усети гърдите му до своите. Искаше да гали ръцете му, кожата…
— Джура! — простена той и така силно долепи устни до нейните, че тя загуби равновесие и залитна назад, удряйки гърба си в каменната стена на яслата. Той не я пусна, а продължи да я целува, докато тялото му се притискаше към нейното толкова силно, че Джура си помисли, че ще умре под неговата тежест, и въпреки това вместо да се постарае да се освободи, тя го придърпа по-близо към себе си.
Изведнъж той я пусна и отстъпи назад, потъвайки в дълбоката сянка в ъгъла.
— Върви — нареди той пресипнало. — Върви, или няма вече да си девица. Остави ме, Джура.
Успя да се задържи права като се вкопчи в камъните зад гърба си, а тяхната назъбеност раздираше дланите й. Сърцето й биеше лудо, а в тялото й се надигаха опустошителни, страстни вълни.
— Махай се оттук преди някои да те види — нареди той.
Мозъкът на Джура бавно заработи. Да, никой не биваше да я види. С усилие се задържа на омекналите си крака и дори направи няколко крачки напред, търсейки опора в стената.
— Джура — извика той след нея.
Тя не се извърна. Мускулите й бяха прекалено отслабнали, несигурни, за да си позволи да прави излишни движения.
— Помни, че си моя — каза той. — Не оставяй сина на Брита да те докосва.
Тя кимна, прекалено замаяна, за да схване смисъла на чутите думи и излезе от конюшнята. Беше доволна, че краката й сами знаеха пътя към помещенията на жените, защото мозъкът й бе зает единствено с мисълта за него.