— Кралят все пак има някои привилегии и една от тях е да се ожени за когото пожелае — заяви той с тон, нетърпящ възражение.
Лора се намръщи.
— Роуан, това въобще не е така. Кралете се женят, за да влязат в съюз с други държави.
Той се надигна и бързо се заоблича, с което даде на Лора да разбере, че въпросът е приключен.
— Ще вляза в съюз и с Англия, ако се наложи. Ще поискам една от дъщерите на Уорбрук, но няма да се оженя за някоя вещица с доспехи. Хайде да вървим. Гладен съм.
Лора съжали, че въобще бе подхванала темата. Макар да мислеше, че познава брат си, имаше моменти, когато й се струваше, че не е така. Една част от него винаги оставаше недостъпна. Тя пое предложената й ръка.
— Ще ме научиш ли на ланконски? — надяваше се да отвлече вниманието му от неприятния разговор и да възвърне доброто му настроение.
— Има три ланконски диалекта. Кой искаш да научиш?
— Ксантеански — отвърна тя бързо, а после се сепна. — Исках… Исках да кажа — езика на ириалите.
Роуан отново се подсмихна многозначително, но поне гневът му бе преминал.
Не бяха стигнали до стана, когато Ксанте ги пресрещна. Беше висок над метър и деветдесет, широкоплещест, със силно и гъвкаво като камшик тяло. Черната му коса се спускаше на тежки кичури до раменете, ограждайки мургавото му, с гъсти вежди, дълбоки очи, черни мустаци и четвъртита, решителна брадичка лице. Дълбокият белег на челото му сега се забелязваше още по-ясно поради намръщеното му изражение.
— Ще имаме посетители. Търсихме те — заяви Ксанте троснато. Носеше препасана с колан меча кожа над късата туника, която не прикриваше мускулестите му крака.
Лора се готвеше да смъмри Ксанте заради непочтителния тон, с който се обръщаше към краля си, но усети как брат й я стисва здраво за ръката.
Роуан не даде никакво обяснение за отсъствието си от лагера, въпреки че Ксанте му бе казал да не се отдалечава от ланконите, които го пазят.
— Кой ще дойде? — заинтересува се Роуан. Беше с няколко сантиметра по-нисък от Ксанте, но по-млад и по-едър. Ксанте бе преживял прекалено много гладни зими, за да има мускули като на Роуан.
— Тал е пратил Силеан и Дейр и нови стотина бойци.
— Силеан? — обади се Лора. — Тя ли е жената, за която Роуан ще се жени?
Ксанте й хвърли гневен поглед, сякаш искаше да й каже да не се бърка в неща, които не са нейна работа. Лора го изгледа предизвикателно.
— Да отидем да ги посрещнем — предложи Роуан. Лицето му бе леко смръщено.
Оседланият кон го чакаше и, както обикновено, Роуан се оказа заобиколен от петдесетина ланкони, сякаш бе дете, което се нуждае от постоянни грижи. Яздеха на северозапад, към планините, където на фона на залязващото слънце се различаваха силуетите на пристигащите бойци. Когато приближиха, той се подготви да се срещне с тази жена, отдала се на рицарството.
Забеляза я отдалеч. Нямаше начин да я сбърка с мъж; висока, стройна, изправена, щръкнали твърди гърди, широк колан през тънката талия, женствено закръглени бедра.
Пришпори коня, пренебрегвайки протестите, които се чуха от бойците около него, и отиде да я пресрещне. Когато видя лицето й, си отдъхна. Тя бе доста красива с тъмните си очи и алени устни.
— Милейди, приветствам ви — поздрави той и й се усмихна. — Аз съм Роуан, смирен принц на вашата великолепна страна.
Ланконите наоколо мълчаха неодобрително. Не подобаваше мъж да се държи по този начин; особено мъж, предопределен да бъде крал. Те наблюдаваха как лъчите на залязващото слънце се отразяват в русата му коса и осъзнаваха, че всичко, от което се опасяваха, се сбъдва: той бе глупав, мекушав англичанин.
Когато Силеан дочу надигащия се присмех зад гърба й, пришпори коня и стисна протегнатата за поздрав ръка на Роуан. Тя също бе разочарована. Да, беше хубав наистина, но глупавата усмивка, която не слизаше от лицето му, я караше да сподели мнението на бойците зад нея.