Тя се наведе да ги събере. Зелените етикети, прикрепени към тях, блещукаха на светлината. Върху им беше написано: Пътят на Мойсей, Новият начин, Пасив/Актив. Те даваха недвусмислена информация за съдържанието. Голдсмит не беше човек, който би кодирал работите си. Една-единствена творба в цял блок беше доста любопитно явление. Може би това бяха Литвид адаптации за полуграмотните. Само продажбите в Литвид формат биха обяснили толкова благоприятно разположение на жилището му в йерархията на Гребена.
Мери беше чувала за Голдсмит още преди да й се наложи да работи по случая. Той беше един от най-честите гости на нощните програми, известен повече с по-ранното си творчество. В момента не работеше върху нищо. За себе си Мери възнамеряваше да остане на работа най-малко още сто години, но все пак допускаше, че намеренията й са твърде наивни. Полицейските служители не биха могли да си позволят да почиват на стари лаври. Те можеха да разчитат само на заплатите си. По лавиците на стените имаше истински книги. Тя не ги извади, но с окото на познавач прецени че са на около осемдесет до сто години. Те представляваха лукс, както от гледна точка на паричната си стойност, така и от гледна точка на огромното пространство, което заемаха, имайки предвид изключителната плътност на другите информационни носители. Целият световен информационен резерв би могъл да се събере в пространството, на което се простираха петдесетината тома на Голдсмит. Всичко свързано с неговата личност, старомодно и неефективно, можеше да бъде обяснено със същността му на поет, но разхвърляното писалище и пръснатите по пода блокове говореха за нещо далеч по-фрапиращо. Голдсмит беше прекалено разсеян, небрежен и разхвърлян дори за поет.
Най-накрая Мери прочете доклада на анализаторите, който недвусмислено сочеше, че единствено заподозреният беше влизал в кабинета. Каквито и приятели да бе имал, нито един от тях не бе прониквал някога в убежището му.
Според преценката на Мери неговото състояние би трябвало да буди тревога още преди извършване на убийствата. Със сигурност обаче дори самият той не бе влизал тук след това. Друга възможна хипотеза, очакваща потвърждение, гласеше, че по време на престъплението Голдсмит вече не е живеел в апартамента си.
Мери се протегна да премести снопа хартия и под него забеляза квитанция за двупосочен самолетен билет до Хиспаниола. Резервацията беше за деня след убийството. Въпросът бе дали заподозреният е използвал билета. Мери отбеляза в слейта си обезателно да провери в компанията „Норд Америк Еър“. Другият документ, който откри заедно с квитанцията, беше лично писмо, написано на истинска висококачествена хартия, използвана само от най-богатите и ексцентрични консерватори. Прочитайки името и адреса на подателя, очите й се разшириха от изумление. Ставаше въпрос за полковник Джон Ярдли.
Дали писмото беше автентично? Машините бяха изследвали само следите от биологичен или химичен характер. Останалото беше нейно задължение. Сложила ръкавици, Мери внимателно вдигна листа и го разгледа от всички страни. Текстът беше отпечатан на старомоден матричен принтер, може би дори и на електрическа пишеща машина. Писмото бе подписано и носеше дата 28.11.47. Хиспаниола (бившата Доминиканска република, чието име бе променено на Хиспаниола след завладяването й от Ярдли).
28.11.2047 г.
Скъпи господин Голдсмит,
Каквито и да са обстоятелствата около вас, ще ви приемем с радост, особено Ермион. Подобни споразумения, лишени от лицемерие, се срещат все по-рядко в наши дни. Писмената кореспонденция с Вас ми доставя истинско удоволствие. В тази връзка искам да Ви благодаря и за „Мойсей“ и особено за посвещението. Силно се надявам, че това, което правим тук в Хиспаниола, ще накара света да се вземе в ръце и отново да се върне към нормалния си разсъдък.
Мери прибра писмото с такова внимание, сякаш държеше в ръката си змия.
Аз не се домогвам. Аз съм.
7
Мартин не се беше хранил така добре от шест седмици насам, когато похарчи последния цент от своите спестявания. Не искаше да получава помощи за безработица, но молбата му за работа в общината все още не беше разгледана. Може би официалната политика беше такава, а може би причината бе липсата на подходящи качества от негова страна. Общинските служби бяха последното що годе добре платено убежище за все още непреминалите терапия. Сега, когато се намираше в прохладното сепаре на ресторанта, тапицирано с тъмно кадифе, с чаша уиски в ръка, Мартин не чувстваше толкова силно познатата омраза към хората и тяхната цивилизация. В този момент се чувстваше близо до тях. Беше един от тях. На бележката, оставена на масата пишеше: