„Обядвайте спокойно. Ще закъснеем с около един час. Ласкал.“
Закъсняха точно с половин час. Когато към сепарето се приближиха висок възрастен мъж с широки рамене и бяла коса, заедно с по-нисък и по-млад човек с орлов нос, Мартин веднага ги позна. Те също го разпознаха — или заради масата, на която седеше, или предварително знаеха как изглежда.
— Господин Албигони, това е Мартин Бърк — представи ги един на друг Ласкал.
Здрависаха се, без нито един от тях да спомене обичайните неща, свързани с времето или мястото на срещата им. Албигони очевидно блуждаеше някъде, видът му бе измъчен и нещастен. За разлика от него Ласкал или наистина се радваше на весело настроение, или умееше да се преструва много добре.
— Току-що приключих с обяда си и сега се страхувам, че няма да мога да съм ви от полза — рече Мартин.
— Няма страшно — отвърна Ласкал.
Албигони извърна поглед към тях, а увисналите му бели мустаци въобще не помръднаха. Ласкал подаде менюто на келнера и поръча за двамата.
— Познавате ли Емануел Голдсмит? — обърна се той към Мартин.
— Мисля, че го познавам, стига да говорим за един и същи човек.
— Да. Същият. Поетът, който преди три дни уби дъщерята на господин Албигони.
Мартин кимна утвърдително с такова равнодушие, сякаш приказваха за съвсем дребен проблем. През цялото време Албигони се взираше в него, без въобще да го вижда.
— В момента той е търсен от полицията. Човекът е душевно болен. Бихте ли имали нещо против да му помогнете?
— По какъв начин? — попита Мартин. Въздържа се от уискито, въпреки че беше посегнал към чашата.
— Господин Албигони беше… е издател и приятел на господин Голдсмит и има добри намерения — подхвана Ласкал и въпреки че предварително бе подготвил това изречение, не можа да го изрече по най-убедителния начин.
Мартин едва се сдържа да не повдигне иронично вежди. Този обед все повече се превръщаше в нещо твърде любопитно.
— Бихме искали да се опитате да откриете причините за очевидно налудничавото му поведение.
— Както споменах, вече по никакъв начин не съм свързан с ИПИ.
Изричането на тази фраза като че ли събуди Албигони и той най-сетне го забеляза. Ласкал за момент погледна към шефа си, след което се обърна с лице към Мартин.
— Можем отново да отворим центъра и да ви върнем на работа там.
— Не желая да се връщам. Бях изгонен без причина, въпреки че в онова, което правех, нямаше нищо лошо.
— Може би е така, но дали го правехте по най-добрия начин? — вметна Албигони.
— Когато политиката се намесва в науката, много трудно съм в състояние да преценя кое е правилно и кое не е. А вие?
Албигони поклати безизразно глава, отново унесен в нещо извън темата на разговора.
— Голдсмит трябва да бъде сондиран — заяви Ласкал.
— Доколкото разбирам няма съдебна заповед за това.
— Не, няма — отговори той и след кратко колебание продължи: — Все още не.
— Според мен трябва да бъде подложен на задължителна терапия, а не да бъде сондиран.
— Неговият проблем не може да бъде решен от терапевт — процеди през зъби Албигони. — Те не могат да му помогнат, нито да го префасонират. Аз искам да знам кое го е накарало да се превърне в убиец. Той уби осем човека, които му бяха приятели — в това число дъщеря ми и собствения си кръщелник. Тези хора не му бяха сторили нищо и по никакъв начин не представляваха заплаха за него. Това, което направи той, бе напълно предумишлено.
— Но то е станало едва преди два-три дни — отбеляза Мартин.
— Вие бихте ли се справили с една такава задача? — попита Ласкал.
В този момент бяха прекъснати от келнера, придружаван от арбайтер, носещ храната. След като я сервираха, сервитьорът предложи на Мартин още едно питие, но той отказа.
— Имам чувството, че криете нещо от мен — отбеляза той. — Благодаря ви за гостоприемството, но…
— Не можем да ви обясним всичко, докато не сме сигурни, че ще приемете — сви рамене Ласкал.