— Шестстотин ножа, за които се знае, че са били използвани за убиване на хора — отвърна жената. — Опаковани са в светено масло, за да бъде облекчена събралата се в тях болка. Съжаляваш ли, че попита? Можем да ти намерим, каквито цветя поискаш. Погледни тези каталози.
— Трябва ми нещо, което мога да взема веднага — каза Ричард и несигурно огледа урната.
— Тогава само това, което е отпред на витрината. Вие май сте колебаещ се или поклонник на някой култ?
— Не — каза той. — Аз съм писател.
— Все едно. Всички са мечтатели. Продавам им всичко. Аз харесвам писателите. Пишещи или видео, и двата вида писатели. Гарантирана слава и доходоносни авторски права.
— Благодаря, но не искам от специалната стока — поклати глава Ричард.
Пръстът й му посочи предната част на магазина и вазите със свежи цветя под навеса.
— Специални нанорози. Не можете да откриете разликата — каза тя. — Ухаят чудесно. Съвсем естествено. Направени са от житни вторични продукти.
Ричард учтиво се възхити от розите и призна, че са много красиви, но отказа да вземе от тях.
— Нещо истинско, ако обичате.
Тя вдигна рамене, имаше различни вкусове и повдигна една дузина опаковани оранжеви, бели и черни зимни лилии.
— Доминиканско великолепие — каза тя. — Разработени са в родината на моите прадеди.
— Чудесно. Много са красиви. Мога ли да купя и от бялата ви хартия за увиване?
— Такава прекрасна вечер е — каза жената. — Ще ви дам колкото искате.
По-късно Ричард мина през един арт магазин, за да купи синя темперна боя. Седнал на една пейка в задния двор на магазина, ограден със стара дървена ограда, Ричард простря хартията за увиване и внимателно изписа един знак.
Беше вече здрач, когато стигна до Калифорнийска Депозитна Банка. Каменните стени бяха покрити със стари плакати. Носеше навитата като знаме хартия под едната си мишница и стискаше цветята. Четката и лепилото бяха в чанта. Ричард нанесе лепилото върху нечетливите стари плакати и залепи своя знак. След това подлепи лилиите една по една около знака.
Източен Гребен 1 постепенно беше свил огледалните си стени. Над града се спускаше вечерта. Докато Ричард приключи, светлините от уличното осветление вече бяха започнали да танцуват по високите стълбове и по булеварда. Ричард застана на ръба на бордюра срещу възпоменателния си паметник и зашепна това, което беше написал, без да го е грижа какво можеха да си помислят няколкото пешеходци.
„За Джина и Дион. За Емануел Голдсмит и тези, които той уби. Господ да пази всички човешки същества — идиоти и мъдреци. За мен. Мили боже, защо толкова боли, когато танцуваме?“
Доволен, той рязко се обърна, оставяйки четките и лепилото зад себе си и потъна в нощта.
62
Мери седеше в главния офис на пазачите в „Хиляда Цветя“ и гледаше паспорта и няколкото документа, с които затворникът беше дошъл в Хиспаниола. Сулавиер и пазачът спореха на висок глас на креолски и испански в съседната стая, в която беше архивът на затвора. Американският паспорт беше на Емануел Голдсмит. Беше един от онези примитивни документи, които все още се зачитаха от някои нации и разпознаваха от повечето. Законите на Хиспаниола по отношение на документите на посетителите й не бяха строги, типично за страна, която извличаше по-голямата част от доходите си от туризъм. Снимката на Голдсмит в паспорта беше от преди седем години и имаше известна прилика със затворника. Но всички останали документи — кредитна карта, издадена в Аризона, медицински картон, картата за социални осигуровки — носеха името на Ефраим Иабара. Името не беше познато на Мери.
Сулавиер влезе в офиса, клатейки енергично глава. Пазачът го последва като също клатеше главата си.
— Дадох му заповедите си — каза Сулавиер. — Но той настоява да се консултираме с полковник Сър. А сега не можем да го намерим.
— Много лошо — намръщи се Мери. — Ако се свържете с него, искам да му кажа какво знам.
Пазачът, нисък дебел мъж с челюст на булдог, отново поклати глава.
— Никаква грешка не сме направили — каза той. — Извършихме това, което самият полковник Сър ни нареди. Аз говорих с него по телефона. Няма никаква грешка. Ако това не е мъжът, който вие си мислите, че е, то тогава вие грешите. И да го освободим от законно наложеното му наказание, това е безумие.
— Но — Сулавиер повиши глас — аз имам властта да преместя оттук този затворник, независимо дали сте се консултирали с полковник Сър или не.
— Ще ви помоля да подпишете сто документа, не, хиляда — каза пазачът и очите му се разшириха. — Няма да поема никаква отговорност.