Выбрать главу

Не се виждаха улични светлини; всички прозорци бяха със спуснати капаци. Лимузината стигна градския площад и спря до централната статуя. С известна изненада Мери забеляза, че статуята не беше на Ярдли, а на внушителен мъж, който носеше шапка с широка периферия и квадратно дъно.

— Джон Д’Аркевил — обясни Сулавиер, забелязвайки интереса й. — Той беше най-великият син на Териер Ноар, художник и архитект. Ще отседнем в черквата му тази вечер. Аз познавам Съветника по църковните въпроси.

Лимузината премина през площада и продължи надолу по една улица между редица от затъмнени къщи и по някакъв мост премина на острова с формата на сълза, където се намираше черквата. Сулавиер слезе от колата и потропа на сводестите входни врати с тежко, боядисано в бяло чукче, с формата на бедрена кост. Ефраим Йабара се раздвижи, отвори очите си и я погледна с безпомощен ужас. За миг тялото му се вдърви, след това се отпусна и той отново затвори очи. Мери погледна през прозореца и видя Сулавиер да говори с един нисък човек в зелена роба. Мъжът погледна към лимузината, кимна и разтвори широко вратите.

— Аз ще го хвана откъм главата, а вие ще вдигнете краката му — каза Сулавиер като отваряше втората врата и дърпаше затворника от лимузината. Занесоха изтощения човек в черквата с тленните останки на Джон Д’Аркевил.

На ръст Съветника едва достигаше до раменете на Мери. Сериозните му очи я следяха с известно притеснение и може би малко страхопочитание. Той сякаш я позна и кимна с глава, дълбоко озадачен, докато вървеше след тях по средната пътека между столовете към един двоен олтар — стълб на резки, поставен до разпятие с реални размери — в предната част на черквата. Разпятието изглеждаше старинно, Т, направено от тъмно дърво, което придържаше един черен Исус в агония. Блестящата кръв от короната от тръни се открояваше на абаносово черното му лице. Около основата на кръста се бе увила зелена змия, чийто черен език беше замръзнал зловещо изплезен. Вътре в черквата миришеше на восък и полирано дърво, с лек примес на влага. Свещи горяха на стенни свещници и поставки около външните и централни пътеки и пред близнаците олтари на вуду и католицизма. Те бяха струпани в наклонени редици като жив хор от светлини. На високия свод на черквата обаче нямаше свещи и минаха няколко минути, докато поставиха затворника да легне на един от черковните столове.

Мери зяпна от учудване. Единадесет огромни и необикновени фигури, всяка от които беше 6–7 метра висока, бяха провесени от свода и от стените над пътеките. Имаха дълги, широко разперени ръце, главите им, без лица, бяха изправени високо и гордо, телата им бяха слаби и ребрата им се брояха като от глад или смърт. Мери се опита да различи детайли от конструкцията им и разпозна тънки тръби, железни машинни отпадъци, смътно проблясващо червено и златисто фолио, обвито около сплетена тел и метални пръчки.

Свещени кошмари с широко разперени криле, създания подбирани от някой неземен океан с одрани кожи, окачени, за да изсъхнат.

— Този мъж болен ли е? — попита Съветника, докато коленичеше над затворника със скръстени от загриженост ръце.

— Нуждае се от почивка — каза Сулавиер. — Трябва да пренощуваме тук.

— Да, размириците — поклати глава Съветника и кимна към Мери. — Коя е тя, братко Хенри?

— Гостенка на полковник Сър — отвърна Сулавиер. — Много привилегирована гостенка.

— Приятелка ли ви е, Хенри?

Сулавиер се поколеба за миг, поглеждайки към Мери преди да отговори.

— Да. Тя е моята съвест.

Съветника погледна Мери с повече уважение и малко страхопочитание.

— Можем ли да останем тази нощ? — попита Сулавиер.

— Тази черква е винаги отворена за децата на Териер Ноар. Така го желаеха Исус и Ерзули и така я построи Джон Д’Аркевил.

— Има ли някаква храна? — попита Сулавиер, раменете му се отпуснаха, лицето му изгуби наперената си неподвижност. — В „Хиляда цветя“ не бяха много гостоприемни.

Съветника наклони главата си на една страна и затвори очи, като че се молеше.

— Ще ви донеса нещо за ядене и мокри кърпи да почистя този човек. Той е преминал през ада, нали?