Сулавиер потвърди.
— Винаги познавам. Те имат такъв вид, като нашия Исус.
Той посочи разпънатата на кръста фигура. С последен, продължителен поглед към Мери, дребният мъж в зелена роба отиде да търси храна.
Мери седна до затворника и положи главата му в скута си, гледайки изопнатото му, загадъчно лице. Тя се чудеше дали все още страда, въпреки че беше освободен от адската корона преди часове. Още не беше съвсем буден — щеше ли да крещи, както бяха крещяли другите? Надяваше се, че не.
— Той има нужда от лекар — промърмори тя и клюмна на една страна. Цялата й воля не можеше да я накара да се изправи. Погали челото на затворника, след което раздвижи врата си, за да се отпуснат мускулите и отново погледна нагоре към сводестия таван.
— Какви са тези? — посочи фигурите подредени там.
— Архангели. Лоа на Новия Пантеон — каза Сулавиер. — Идвах в тази черква като дете. Джон Д’Аркевил искаше да обедини отново най-хубавите елементи от Африканската религия и католическото християнство. Идеята му обаче не стана много популярна извън Териер Ноар. Тази черква е уникална.
— Имат ли си имена? — попита Мери.
Сулавиер погледна нагоре, примигвайки като че се потапя дълбоко в някой детски спомен.
— Високият с черния меч и факлата е Асамбо-Ориел. Първата част на името мисля, че нищо не означава. Д’Аркевил чул имената им в съня си. Асамбо-Ориел е проводил черните от Гвинея през Брега на Душите. Той е Лоа с факла и Меч, като архангел Юриел. Този с барабана и птичите кости е Роар-Исрафел, Лоа на Свещената Музика и Песнопението. До него е Ти-Габриел, който дава команди за спиране на всички Лоа… Най-дребният и най-могъщият. Самеди-Азраел, най-суетният, ни повиква в гробовете и ни покрива със свещена пръст. Останалите. Не ги помня всичките. — Той поклати тъжно глава. — Такава прекрасна идея, но толкова малко хора вярват. Само хората в Териер Ноар.
Мери беше любопитна какво представляват останалите фигури, общо единадесет, изпълнили тавана като натъпкани в автобус, крилете им се блъскаха, ръцете им бяха широко разперени, главите им без лица бяха надвесени над църковните столове, украсени с панделки и паяжини. Но тя за пръв път забеляза в тъмната ниша над сводестата врата една по-дребна женска фигура, около три метра висока, облечена в тъмножълтеникави или червени, медночервени дрехи. На тънките си грациозни ръце, повдигнати нагоре, тя имаше дузини гривни и пръстени. Зад главата й висеше слънчев диск от златисто фолио, чиито лъчи представляваха ками. Светлината на свещите отдолу мътно осветяваше слънчевия диск и дрехите, но една електрическа лампа-единствената, която Мери видя в цялата черква — хвърляше нежен кръг от светлина върху лицето на фигурата.
Освен разпнатия Исус, това беше единствената фигура с човешко лице. Лицето на жената бе черно, чертите й бяха ясно различими: имаше издължен овал, носът бе тънък, с широки ноздри, големите очи бяха тъжно сведени надолу, устните от едната страна изкривени нагоре, а от другата надолу. Усмивката на фигурата беше тайнствена, пропита от болка и радост. В скута й лежаха крехките телца на две деца, едното бяло, другото черно. Бялото беше със затворени очи, заспало или може би мъртво, черното беше с отворени и взиращи се очи.
Сулавиер проследи погледа й.
— Това е Мари-Ерзули, Майката на Лоа, Майката на Мараса, Нашата Лейди Кралица на Ангелите — каза той и се прекръсти, а с двата си показалеца нарисува бокал върху гърдите си.
Съветника се завърна с поднос с хляб и плодове, и кана с вода. Постави подноса на един стол, обърна се и видя Мери, положила главата на затворника в скута си. Дребният мъж замръзна, ръцете му бяха протегнати, пръстите свити, точно както бе държал подноса. Той простена леко и падна на колене, прекръсти се и нарисува бокал върху робата си, а после сви ръцете си в молитва.
— Пиета — прошепна отново и отново. — Пиета!
Той се наклони ниско над нея, мърморейки думи, които тя не можеше да разбере. Когато отново се изправи, лицето му беше обляно в сълзи. Обърна се към Сулавиер с уплашени и блестящи очи и попита:
— Ти я доведе тук. Коя е тя, Хенри?
Сулавиер се усмихна на Мери с най-сладката усмивка, която тя беше видяла досега в Хиспаниола.
— Има прилика, нали разбираш — каза й той с поверителен тон, отиде до Съветника и го вдигна на крака. — Спри, Чарлс — каза тихо. — Тя е толкова човек, колкото сме аз и ти.
Спаха на църковните столове. Рано сутринта затворникът се събуди и нададе кратък вик. Мери се изправи и погледна зад облегалката на стола си към него.
— Свърши ли? — попита той и огледа недоверчиво черквата.
— Ти си свободен — каза Мери.
— Не — прошепна той, опитвайки се да стане. — Трябват ми дрехите ми. Истинските ми дрехи. Какво е това, черква?
Погледна нагоре към високите фигури и се дръпна назад, сядайки отново с трясък.
— Всичко е наред. Вече не си в адската корона.
— Виждам — каза мъжът. — Кой ме освободи?
— Той — Мери направи жест към Сулавиер, който ги гледаше сънливо от другата страна на пътеката.
— Те казаха, че съм убиец. Трябваше да бъда наказан за престъпленията си. Господи, спомням си…
Той повдигна ръце, юмруците му бяха свити, лицето сгърчено от болка.
— Сега трябва да си вървя. Кой ще ме отведе вкъщи?
— Къде живееш?
— Аризона. Прескот, Аризона. Дойдох тук само…
Той млъкна, разтърка очите си и отново легна. Мери се наведе над облегалката на стола си и го погледна. Съветника ги чу, че говорят и дойде.
— Ще донеса нещо добро за хора, които са видели това, което той е съзрял.
Отиде зад двойния олтар и след няколко минути се появи с глинена кана, обвита с ратан и червен плат. Наля една малка чаша с подобна на мляко и миришеща на билки течност и я подаде на затворника.
— Моля, пийте — каза той.
Той се повдигна на лакът. Подуши чашата, сръбна, потрепера, но изпи питието. След няколко минути треперенето му спря и той седна.
— Никой не искаше да ме изслуша — започна той. — Казаха ми, че лъжа. Казаха, че полковник Сър иска да ме излекува. Така че да мога отново да му бъда приятел. Но кълна се в Бог, никога през целия си живот не съм се срещал с полковник Сър.
— Как се казваш? — попита Мери.
Мъжът се взря в сенките над двата олтара за един дълъг миг.
— Ефраим Йабара — отговори той най-накрая.
— Трябва да ти задам няколко въпроса — каза Мери.
— Все още ли съм в Хиспаниола?
Тя кимна. Той се опита да стане и едва успя като се хвана и с двете ръце за облегалката на стола.
— Бих искал да си вървя вкъщи.
— Аз също — каза Мери. — Ако ми кажеш какво се случи, може би и двамата скоро ще си отидем вкъщи.
— Мислите, че съм откраднал билетите? — попита Ефраим.
— Откъде ги взе?
Мъжът трепна.
— Пикая на него и на всичко, което е сторил. Той искаше това да ми се случи.
— Кой?
— Брат ми — изпъшка Ефраим.