Мери обърна терминала към себе си. На екрана се появи съобщение.
„Ние те наблюдаваме. Връзката ни с теб е заглушена, но ще те следим визуално. Направени са приготовления за обратен полет през следващите три часа. Ако е възможно, остани в Териер Ноар. Ако трябва да тръгваш, придържай се към едно транспортно средство или ги сменяй на открито, а не в тунел или гараж. Очевидно водиш заподозрян. Дръж го при себе си. Положението в Хиспаниола е лошо. Ярдли държи на своето, но доминиканците завладяват огромни късове от югозападната част на острова, Санто Доминго, Сантяго и огромни територии между тях. Съжалявам за трудностите ти. Успех! Фредерик Липтън — федерален обществен защитник, Вашингтон.“
Мери се оживи. Обърна се към Сулавиер и му показа съобщението. Той й се усмихна, но веждите му се сбърчиха, веднага щом прочете за преврата.
— Ще го вземеш ли с теб? — попита, сочейки Йабара.
— Да — отвърна тя.
Йабара се отказа от помощта на Чарлс и сам се изправи на треперещите си крака.
— Тук ли ще останем?
— Освен ако нещо не ни принуди да се преместим.
67
Карол беше будна вече от два часа, когато Мартин пристигна и се регистрира. Тя делеше стаята си с двама пациенти, подложени на дълбока възстановителна терапия. Те лежаха тихо, докато наноцилиндри изливаха различни микроскопични хирурзи в кръвта им. На Карол не беше приложено друго лечение освен свързване с външни монитори и интравенозно преливане на хранителни вещества. Това поне беше направено както трябва от този, който я беше приел в болницата.
Мартин мина край нея, внимавайки да не се препъне в съседното легло. Седна на един пластмасов стол и се протегна да хване ръката й. Тя стисна силно неговата и се усмихна.
— Добре дошла, Спяща красавице — рече Мартин.
— Колко дълго не съм била на себе си? Казват, че съм добре физически, че мозъкът ми функционира нормално, но ти ще ми кажеш всичко… ти, моят скъп и велик лекар.
— Определен от Албигони за твой главен терапевт. Ти беше в дълбок неутрален сън, откакто връзките ни със Страната бяха отрязани. Помниш ли, че отидохме в Страната?
— Не съм сигурна какво си спомням… Така ли се случи? Ние влязохме и… открихме нещо. Нещо, което беше обладало… — тя снижи гласа си… — Беше обладало Голдсмит.
Той кимна.
— Какво още си спомняш?
— Бях изнасилена. Нещо ме изнасили.
Тя поклати бавно глава и се облегна на възглавницата.
— Бях дете. Момче… Това си спомням.
— Да — кимна Мартин.
— Помня, че видях животно. Черен леопард с кръв по муцуната. С дълги зъби. То…
Тя се дръпна и поклати глава.
— Съжалявам. Мислех си, че съм подготвена за всичко. Но не бях, нали?
— Ако това е някакво успокоение, аз също не бях подготвен.
— Ти… — тя се наведе напред и го погледна сериозно. — Защо не си с мен в болницата?
— Външно съм добре. И ти сигурно вече си здрава, колкото мен, след като реши да се събудиш.
— Аз се борех с нещо. — Тя избърса сълза от окото си. — Мартин, кажи ми какво мислиш, искам да кажа, дали сме здрави или не.
— Може би имаме нужда от дълбока терапия. Но въпреки това не знам какво да предложа.
— Защо ни е нужна дълбока терапия?
Мартин погледна неспокойно към отворената врата, пациентите, лекарите, сестрите и арбайтерите, които минаваха отвън.
— Не трябва да го обсъждаме тук. След като те изпишат.
— Кажи ми нещо. Дай ми някаква следа.
— Част от него е вътре в мен — прошепна той. — Мисля, че и с теб е така.
Тя нададе потиснат писък и се облегна на възглавницата.
— Аз го почувствах. И сега го чувствам. Какво ще правим?
— Много зависи от Албигони. Ако ИПИ отново отвори врати…
— Нали сключихме сделка за това.
— Да, но някой е алармирал федералните. Трябваше бързо да напуснем. Затова си тук, а не там.
Карол кимна, очите й блестяха.
— Точно сега не съм много силна. Какво беше? Вътре в нас ли е?
— Нещо, което се предава при умствена близост — обясни Мартин с нисък глас. — Не съм сигурен какво е и какво може да се направи.
— Ами ако няма как да се отървем от него? Изглежда то знае да се крие…
— Ние сме изследователи — каза Мартин. — Изследователите трябва да се сблъскват с неизвестни болести. Каквото и да е то, не е присъщо на нашето съзнание. Може и да не е толкова могъщо, колкото се страхувам, че е.
— Голямо успокоение! Кога ще изляза оттук?
— Сега ще уредя нещата. Мисля, че трябва да бъдем заедно известно време. Да се грижим един за друг.
Карол огледа лицето му, сви устни, обърна се настрани и кимна неохотно.