Мери не включи слейта на запис. Това не беше необходимо на съда.
— Тя беше на леглото — разсечена. Сър го беше направил с големия си нож. Имаше голям стоманен нож „Бауи“. Беше срязал… блузата й. Помня гърдите й, големи гърди, висящи навън. Прерязани. Помня как капеше мляко и кръв. Господи! Емануел ме изведе оттам, затвори вратата и се скрихме. Той заплака. Не си спомням какво направих аз. След това се преместихме в Аризона. Повече не видях мама. Сър не се ожени повторно, но имаше други жени, някои любезни с нас, някои не. А когато наоколо нямаше други жени…
Ефраим докосна ръката й, устата му се отвори, като че не можеше да диша. Той пое въздух.
— Той използваше мен. Мисля, че правеше същото и с Емануел, но повечето пъти с мен. Наричаше ме негова дъщеря. Бях на пет или шест години. Не помня много… Емануел дойде и ме взе през нощта и ние напуснахме къщата. Отидохме на друго място… някаква институция. Дадоха ни различни имена и ни изпратиха в различни семейства. Преди да ни разделят, той ми каза: „Направих го заради теб. Взех големия нож на татко, когато заспа и го разрязах, както той стори с Хейзъл. Не казвай на никого, никога! Аз винаги ще те пазя“.
Ефраим отново избърса очите си и се втренчи в мокрите петна на кокалчетата на пръстите си.
— Емануел си смени името. Беше осиновен от една двойка на име Голдсмит и той ги наричаше мама и татко. Аз живеех с едно семейство в Аризона, а той беше в Бруклин. Не се виждахме много често. Гордеех се с него. Тайно четях стихотворенията му.
Йабара погледна към ангелите, очите му бяха полузатворени.
— Знаеш ли защо ми е сторил това?
— Не точно — каза Мери. — Може би е искал да подведе полицията. Може да не е знаел за последствията. Той беше в приятелски отношения с Ярдли.
— Не мога да си представя да се върна вкъщи — каза Йабара. — Не мога да си представя да седя в апартамента си сам.
— Ще преминеш терапия — каза Мери. — Налага се, след като си бил подложен на тези мъчения с адската корона.
Йабара отхвърли това предложение.
— Аз не се подлагам на такива терапии.
— Тя би могла да промени нещата — настоя Мери.
Йабара решително поклати глава.
— Дали ще го направя или не, сам ще реша.
Мери повече не се опита да го убеждава. Седяха в тихата черква, розова и оранжева слънчева светлина се прокрадваше през прашните прозорци и любопитно надничаше към най-отдалечения ъгъл. Мери усети ръката и лакътя на Ефраим по ребрата си и се почуди какво прави, със сигурност не се опитваше да я опипва. Той се дръпна назад, държейки нещо и се изправи.
— Ти си ченге. Знаех, че трябва да имаш оръжие — каза той.
Ефраим повдигна пистолета с дясната си ръка, разгледа го, махна предпазителя и го насочи към гърдите й.
— За Бога, не! — Мери пое дъх. Не се осмеляваше да мръдне.
— Не мисля, че ще го направя — каза той. — Ще помня какво съм изпитал. Спомням си вече повече и повече.
Пистолетът трепереше в ръката му. Той го повдигна към главата си. Мери бавно се изправи и протегна ръка.
— Моля те, стой там — каза Ефраим.
Застана на пътеката и се обърна към входа, а после и към задната част на черквата.
— Те ме принудиха да си припомня всичко лошо, което някога съм сторил. Накараха ме да го преживея отново и отново. След това постъпиха още по-лошо. Накараха ме да си спомня неща, които никога не съм правил. Почувствах болката, която никога не съм познавал, емоционална болка, физическа болка. Кой казва, че не можеш да помниш как те е боляло? Аз помня. Аз просто ще дръпна спусъка.
— Не — каза Мери. — Ще ни отведат у дома. Ще те подложим на терапия.
— Спомних си майка си и това, което видях. Тя каза, че е трябвало да я спася. Сър дойде и й помогна да ме измъчва. Емануел също беше там. Казаха, че нищо не струвам.
Лицето на Ефраим беше мокро от сълзи, сълзи капеха и по ръцете му. Мери гледаше изумена как лицето му продължи да се изкривява и бръчките му ставаха все по-дълбоки, сякаш цялото му лице щеше да хлътне в една дупка от силно страдание. Той притисна пистолета в слепоочието си.
— Просто ще натисна спусъка.
— Не — каза тихо Мери.
Коя беше тя, че да му откаже това последно успокоение. Какво можеше да разбере тя, след като никога не бяха пристягали главата й в адска корона.
— Било е грешка, нали? — попита Ефраим. — Сторили са ми това по погрешка.
— Да — потвърди Мери.
Той отпусна лявата си ръка и се облегна на един стол, след това бавно запристъпя назад към входа на черквата. Направи няколко стъпки, клатушкайки се, почина си, пресече от другата страна на пътеката, почина, като през цялото време държеше с дясната си ръка пистолета, опрян в слепоочието.