— Горе-долу — отвърна той.
— Значи сигурно се нуждаеш от компания?
— В интерес на истината, не би било зле.
— Бре, какъв ентусиазъм! Ял ли си?
Той поклати глава. Жената отвори чантата си и извади оттам вакуумирана найлонова опаковка „Вечно Месо“.
— С това нещо съм способна да постигна истински чудеса. Имаш ли някакви картофи?
— Да. Сушени.
— Прекрасно, аз пък нося овчарски пай.
— Благодаря ти, че се отби.
— Не винаги присъствието ми ти се отразява добре — рече скромно тя, загледана в килима. — Но зная, че сега наистина имаш нужда от компания.
Овчарският пай ставаше за ядене. Беше солен и миришеше на чесън, което му напомняше за нея — Надин — Чесновата жена. Докато се хранеха, тя приказваше за видеоиндустрията — такава, каквато я познаваше и в чиито среди все още се движеше. Пропастта между него и спомена за изминалия ден се увеличаваше все повече, докато тя говореше. Ричард усещаше, че умът му блуждае все по-далеч и продължаваше да я слуша. Беше толкова уморен, че с ъгълчето на окото си започна да вижда несъществуващия образ на висок човек, облечен в дълъг син шлифер.
— Та те снимаха вече сцената с музикантите — Надин продължаваше да говори за някакъв филмов материал от преди десет години. — Режисьорът искаше да покаже прогреса в уменията на челиста, а пък продуцентът му обясни, че саундтракът, с който разполагат, е най-доброто нещо засега, затова не може да се получи контраст. Тогава режисьорът им рече да намерят някой скапан челист. Защото, когато най-доброто не е достатъчно и лошото върши работа. Какво ще кажеш, а?
Ричард се засмя любезно, обичаше да се държи добре с нея, особено, когато тя беше в подобно настроение. Продължи да се храни, а умът му отново се върна към Голдсмит, сякаш беше куче, вързано за железен кол. Колкото и да обикаляше около кола, винаги най-накрая се озоваваше пред същия проблем. „Какво правиш, когато си най-добрият и изпитваш необходимост да се отличиш от сивия фон на останалите?“ — продължаваше да си мисли той. Не можеше да се сдържи и погледна към синята фигура в крайчеца на окото си. Всеки път тя изчезваше, преди да успее да я догони с поглед.
1100–11000–11111111111
(След като приключи с разглеждането на съдбите на виновните от десет различни свята, Контрольорът отвори автобиографиите на няколко земни величия върху бюрото си. Той погледна към тях и въздъхна. Този велик човек причини смъртта на милиони други благодарение на изобретението си. Този другият е подвел милиарди с неистинската си философия. Те бяха в кръга на неговите отговорности, а той се чувстваше вече адски уморен.)
— Моля те, отче, стига толкова! Аз осъдих виновните, защо сега да съдя и гениалните?
Контрольорът не получи отговор и остави папката обратно на бюрото си, очевидно уморен.
— Поне да ми беше дал компютър — промърмори той.
12
В шест сутринта домашният секретар на Мери я събуди с настоятелно звънене. Тя тъкмо сънуваше, че се плиска сред вълните на Нюпорт Бийч заедно с майка си и сестра си.
— Боже, какво става?
— Директор Рийв.
— Колко е часът?
— Шест сутринта, Мери.
— Пусни го на видео — инструктира тя секретаря, седна в леглото си и протегна ръце, за да изпомпа кръв към мозъка си. След това понечи да се изправи. Докъм два часа снощи бе претърсвала квартали без кой знае какъв успех. Никой от познатите на заподозрения нямаше и най-малка представа къде би могъл да бъде.
— Моля да ме извините, инспектор Чой — изрече Рийв. Самият той изглеждаше смъртно уморен.
— Добро утро, сър.
— Ако не се лъжа, тази година ти разследваше едно отвличане, извършено от Селектор на Камсанг Пунг.
— Да, сър.
— Според информацията, която ми е предоставена, изрично си заявила, че искаш да продължиш работа по случая до появяването на нови доказателства.
— Да, сър — отново отвърна тя. Беше вече напълно будна.
— Предстои ни акция в Гребените по сигнал за присъствие на заподозрени по случая с Пунг. Искаш ли да участваш?
— Разбира се, сър — отговори тя без капчица колебание.
Рийв съобщи точния адрес и Мери тръгна веднага, изпълнена със задоволство от трансформираната си физика, която й позволяваше да работи толкова интензивно без почивка.
Тридесет и три минути след излизането си вече стоеше на терасата на кула Канога, едва докосвайки месинговата преграда пред бездната от четиристотин метра. По заповед на КОГ (Командир на Окръг Гребени) тя беше изкачила две трети от кулата. Стоеше в непосредствена близост пред плътната преграда от въздух, която свистеше пред нея и отблъскваше студения сутрешен бриз. Всичко под Мери изглеждаше сиво и замъглено на фона на неясния хоризонт.