Затвори очи. Двамата с Карол не тлееха, бяха изгорели мигновено, излъчвайки ярка светлина. Бяха факли, опознали неприсъща за останалите страст. Ала след светкавичното изгаряне бе забелязал, че нейните чувства не са толкова силни като неговите. Тя беше далеч по-прагматична, а чувството й за контрол му причиняваше страдание. Беше хлътнал до уши. Няколко пъти бе опитал да се пошегува за това и най-сетне тя заяви без капчица злоба:
— Трябва да съхранявам себе си. Ще ми се да имам нещо, към което мога да се върна, щом всичко това свърши. Искам да запазя себе си.
Това накара мълниите да затрещят, облаци да погълнат светлината. Беше му известно предварително, че ще я загуби и стана точно така. Още няколко седмици терзания и тя вече летеше нагоре, убедена, че дори и най-надарените естествени понякога се сгромолясват най-неочаквано. Умът му превъзхождаше двукратно нейния; сякаш породен от ревност, в очите й блестеше пламък, припомнящ, че гениалността и лудостта често вървят ръка за ръка. Всеки път, когато той заговаряше, тя трепваше болезнено сякаш в очакване на неговия срив.
Мартин бе предвидил края и бе направил всичко възможно да стигне по-бързо до него. И когато най-сетне краят наистина дойде и тя му каза, че иска да се разделят, той откачи. Тази жена беше неговият идеал и Мартин не бе в състояние да си тръгне току-така. Чувстваше се длъжен да я нарани по някакъв начин; тя не биваше да забравя: трябваше да се отнесе към следващия мъж поне по-малко коравосърдечно. В случая не ставаше дума за някакъв садистичен импулс, просто искаше да й даде урок. Сам не подозираше до каква степен бе откачил, когато се озова пред вратата й с кошница прекрасни плодове, на дъното на която имаше конски фъшкии (можеше да бъде и по-зле, примерно кучешки). Тя го покани вътре, както би сторила с всеки приятел. Погледна кошницата усмихната, че той приема нещата толкова спокойно. Взе една ябълка и отдолу се откри прясната тор. Карол започна да плаче. Мартин стоя десет минути, наблюдавайки сълзите й и започна бавно да възвръща разсъдъка си. Не изпитваше задоволство, просто стоеше с опулени очи, приемайки болката изцяло. Не долавяше ни най-мъничко удовлетворение; най-сетне разбра докъде е изгубил ума си и каква болка й е причинил.
От този момент преди три години до сега не бяха разговаряли. Карол напусна ИПИ още тогава.
През изтеклото време Мартин бе преживял още една неуспешна връзка, а Карол бе започнала да работи като личен терапевт на твърде влиятелни граждани в Майнд Дизайн.
Беше осъществила терапията на дъщерята на Албигони и това бе единственото нещо, което ги свързваше. Пак тя беше причината Мартин да се превърне в съвременен вариант на доктор Фауст. Тя му бе дала единствената надежда за измъкване от мрачния лабиринт, в който бе попаднал.
Мартин трябваше само да предприеме кратко пътешествие из съзнанието на Голдсмит.
Автобусът пристигна в Соренто Вали по триетажна наномагистрала, издигаща се върху мястото, където едно време имаше обикновен път. Най-горното й ниво бе покрито с фибростъкло. Магистралата пълзеше грациозна между хълмовете, украсени от корпорацията с богати висящи градини. По лицето на Мартин пробягваха сенки от подпорите на горните нива и го накараха да примигне. Подобното на червей транспортно средство спря плавно на служебната спирка на МД.
От другата страна на портала едно фирмено такси го чакаше търпеливо, за да го закара до определеното място. Пристигайки там, той засенчи очи с ръка и се огледа.
Вече беше идвал тук преди около пет години, когато ИПИ все още беше на върха на славата си. На времето изведнъж се бе оказал заобиколен от програмисти и техници в униформи на асистенти и ръководители, надпреварващи се да стискат ръката му и да му задават въпроси за неща, от които нямаха ни най-малка представа. Тогава самият Мартин едва започваше да осъзнава силата на подсъзнанието и влиянието му върху поведението на хората. За разлика от сега, тогава не смяташе, че е възможно някой да знае повече за тези неща от него. Сега вече го допускаше, но не и преди години. Експертите МД бяха пълна противоположност на работата му. Те смятаха, че методът за сондиране отгоре надолу с плавни темпове е по-подходящ; Мартин практикуваше директната проба отдолу нагоре.
Сега Мартин Бърк беше господин никой. Нуждаеше се от поканата на Карол, за да бъде допуснат до територията на института. Ако случайно му се удадеше да привлече нечие внимание, в погледа отсреща се натъкваше единствено на „Кой беше този? Май ми е познат отнякъде.“ На времето подобна проява на неуважение би причинила доста неприятности на съответния служител.