При тази мисъл Мартин примиренчески отпусна рамене и продължи напред.
Блок тридесет и едно се издигаше върху огромна обърната пирамида от алуминий над открития вътрешен двор. Тази архитектура бе характерна за ранните години след две хиляди и десета, когато бе модерно да се имитира периода от средата на двайсети век. Сградата беше широка и ниска — едва на три етажа. В западния й край се издигаха два високи пилона, върху които бе закрепено кълбо от оптически влакна, блещукащо на сутрешното слънце. Всичко тук бе изградено да внушава разкош, респект и чистота.
Вътре стените бяха облицовани със златни плочки, покрити на места с червени плюшени завеси. Вътрешното сияние на платовете бе носител на видеоинформация, а картините представляваха последен вик на модата. Компанията наистина преживяваше разцвет.
Мартин изпита силна завист при мисълта, че това бе съвсем простичко фоайе на обикновена лаборатория.
Зад рецепцията стоеше хуманоиден арбайтер с кожа, лице и коса в пълен унисон с вътрешното обзавеждане. Той го поздрави с приятен синтетичен глас.
— Карол Нюман, ако обичате.
— Вие, предполагам, сте Мартин Бърк? — запита машината. Той кимна утвърдително, отдръпвайки поглед от стъклените й очи. — Тя е уведомена за пристигането ви — продължи роботът.
— Благодаря — разсеяно отговори Мартин. Все още не можеше да се отърси от потискащата демонстрация на лукс. Дори в най-славните години на ИПИ обстановката никога не е била толкова разкошна. Това по принцип нямаше никакво значение за него. Беше убеден, че състезанието печели онзи, който има най-бистър ум, а не най-много средства.
Карол слезе при него по широко стълбище от дялан камък, облечена в униформа, плътно прилепнала към тялото. Носеше предпазна шапка, под която бяха напъхани тъмнокестенявите й коси. Тя се приближи с котешка походка, а очите й изразяваха професионален интерес. Всеки път, когато видеше грациозната синеока богиня, ушите на Мартин започваха да бучат. Тя беше студена и недостъпна, но той знаеше в какво съкровище можеше да се превърне в ръцете на човека с подходящия ключ.
— По-добре ли се чувстваш сега? — попита го тя и се усмихна.
— Да, починах си и премислих — отвърна Мартин, отвръщайки на усмивката й.
— Тогава добре дошъл! Ако искаш можем да намерим някое спокойно място и да поговорим.
— Ще получа ли някакво обяснение?
— Ще направя, каквото мога.
— Тази лаборатория е отворена за посещения. Аз всъщност работя там отзад — добави тя и двамата продължиха напред. — Научих за срещата, на която си присъствал. Сигурно са те шокирали.
— Аз го наричам фаустиране.
— Сполучлив израз — призна тя и този път усмивката й бе истинска. — Тук се пази тишина — предупреди Карол и сложи пръст върху устните си. — На това място очите и ушите на Рафкайнд са винаги нащрек. Иначе ръководството е много либерално. Вярвай на агенциите, работодателите сега правят всичко възможно да глезят служителите си.
— Така би трябвало да бъде — потвърди той.
Въпреки случая с фъшкиите между тях все още имаше нещо, което им позволяваше да вървят и да разговарят заедно без никакво затруднение. Проблемът беше, че бяха израснали заедно и се чувстваха близки като брат и сестра. Мартин винаги бе усещал в отношенията им нещо от рода на Ерос и Агапе. Често си представяше как след много години, вече остарели, двамата са все още заедно.
Сега прекосяваха широка зала, осеяна с безброй вази, разположени върху бели каменни колони. Когато стигнаха края й, Карол нареди на една врата да се отвори, след което пред тях се разкри широка зала за съвещания. След подадения сигнал светлината бавно озари вътрешността й, откривайки пред погледа им стени, облицовани с тъмно кадифе и разкошни мебели от нанодърво.
— Впечатляващо! — призна Мартин.
— Срещнал си се с Ласкал и Албигони — започна тя, придърпвайки един стол и седна срещу него. Униформата загатваше деликатно формите й, ала прикриваше детайлите.
— Да, вчера обядвахме заедно. Това беше най-добрият ми обяд от доста време насам.
— Те са те фаустирали — рече тя, след това кимна с глава, без да продължи тази тема.
— Да.
— Възнамеряваш ли да клъвнеш?
— Да — отговори предпазливо Мартин като преди това почеса веждите си.
— Бети Ан беше прекрасно момиче, може би не толкова умна, колкото баща й, но все пак добра душа. — Терминът „душа“ бе поетическо описание на полученото с терапия стабилизиране на личността на всички нива. — Тя искаше да бъде поетеса, искаше децата й да гледат света през очите на поет. Беше едва осемнадесетгодишна, дойде при мен да премахнем заедно генетично заложени проблеми с половата й ориентация. Не беше нищо сериозно, нямаше да й попречи да стигне високо в класациите на всяка агенция, ако по някаква причина вземеше решение да търси работа без връзките на баща си.