Очите й бяха тъмни и спокойни, но в никакъв случай празни и безизразни. Трансформираният й глас беше силен, но женствен; глас, който е в състояние да пее приспивна песен, но и да изкрещи полицейско предупреждение.
Тиха, уравновесена, висока и стройна с кожа, тъмна като нощта, Мери Чой имаше всичко на своя страна с изключение на миналото си. То лежеше забутано в ъгъла на едно чекмедже на гардероба в спалнята. Представляваше кутия със стари семейни снимки, дискове и блокове памет. Мери стоеше пред гардероба, изпитвайки неясно безпокойство за Теодора и нервно потропваше по чекмеджето. Наведе се да погали котката Лоуфър. Животното отвърна на ласката като се отри в ботушите й с дълбоко гърлено мъркане. Лоуфър беше единствената й жива връзка с детството — подарък от нейните родители по случай завършването на гимназията.
— Имате връзка с Теодора Фереро — прозвуча от машината.
— Пусни ме на видео. Ще се обадя от хола — Мери изтича към телефона като преди това се наведе, за да оправи една гънка в мономола. — Здравей, Тео — каза Мери. Замълча, след което продължи: — Радвам се, че те чувам отново. — Мери не можеше да види своята приятелка, защото нейното видео не беше включено.
— Благодаря за обаждането — прозвуча отсреща, не без известно напрежение в гласа. — Мисля, че би искала да знаеш.
— Справи ли се? — попита Мери, сигурна в успеха на своята приятелка.
— Провалих се. За трети пореден път! Беше последен шанс. Сега ми препоръчаха отново да се подложа на терапия.
Мери изглеждаше изненадана и изпълнена със състрадание.
— Пусни видеото си, моето е включено.
— Знам — отвърна Фереро. — Съзнателно не получавам образ.
— Съжалявам, не те разбрах.
— Не желая да те виждам, Мери! Не искам да ми напомняш.
— Нещо не те разбирам. Какво се е случило, Тео?
— Не можах да се справя. Това е повече от достатъчно, не мислиш ли?
— Тео, напоследък ми е много напрегнато. В момента работя над много важен случай — убийство на осем човека. Направо не съм в час, а след малко трябва да се връщам на работа.
— Съжалявам, че го казвам сега, но ти вече водиш убедително и аз се отказвам от състезанието.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Преминала си трансформация. Изглеждаш екзотично и това те защитава. От управлението никога няма да посмеят да те накарат да се подложиш на терапия, защото ще се оплачеш в агенцията и федералните ще ги разследват. Ти си недосегаема!
— Говориш глупости, Тео! — отвърна Мери, усещайки огъня, плъзнал по лицето й. Външно не би могла да се изчерви, но вътрешно го усещаше.
— Въобще не мисля така, Мери. В момента съм на косъм да прекъсна връзката.
— Тео, напълно ти съчувствам, но не си го изкарвай на мен. Помня времето, когато бяхме заедно в академията. Искам да знаеш, че държа на теб. Какво те карат да…
— Не искам да говоря с теб, не съм включила видеото, защото въобще не желая да те виждам. Ти направи невъзможно моето издигане напред. Наслаждавай се на успехите си, докато все още ги имаш, скъпа!
Телефонът от другата страна прекъсна. Мери остана смълчана пред масата, стиснала един от ръбовете на плота. Тя погледна надолу към дългите си черни пръсти, сви ги в юмрук и след това отново ги разтвори и бавно отстъпи назад. Напрежението в Теодора бе осезаемо още преди месеци и все пак не бе очаквала подобна реакция от нея. Сега вече й стана ясно защо от управлението бяха поискали да се подложи на терапия. И все пак защо?
Надявайки се да разсее този тягостен въпрос, Мери прекоси хола и включи мрежата Литвид. Тя беше пълна с вести от АСИМП, които току-що бяха получени след безкрайно дълго пътуване през пространството. Една от новините представляваше графична симулация на навлизането на сондата в орбитата на някакво тяло. Мери остана пред екрана. Не чуваше нищо от коментара, само гледаше картините, съсредоточена върху противоречивите образи, плуващи в собственото й съзнание.
Защо й беше необходимо да избере подобна екзотична физика за своята трансформация — за да извлече полза от нея или просто да задоволи вътрешна потребност? Родителите й, брат й и сестра й не бяха приели добре своята нова трансформирана дъщеря. Мери не се беше чувала с тях повече от четири години. Сега и Теодора, която Мери смяташе за най-добрата си приятелка, се отрече от нея. Тя се върна при чекмеджето, за да извади плик, в който имаше един-единствен диск. Мери се връщаше към спомените си единствено в случаите, когато имаше нужда да преодолее нещо наистина неприятно. Поставяйки диска в своя слейт2, тя маркира образ номер 4021 в цветове, но не в триизмерна форма. Снимката показа двадесет и една годишно момиче, високо около сто шейсет и пет сантиметра с бледа на цвят кожа, кръгло лице и приятна, тиха усмивка. Носеше рокля от средата на тридесетте години, която оставяше непокрити част от корема, десния крак и лявото рамо. Сега Мери намираше онази мода странна и отблъскваща. Зад момичето се виждаше бяла дървена къща, някъде в район Пет на Сенките в Кълвър Сити. В краката на момичето се гушеше котаракът Лоуфър, поне с пет килограма по-слаб. Това беше истинската Мери Чой, едва прехвърлила двайсетте, интелигентна и амбициозна, но тиха и сдържана. По това време тя упорито и методично се занимаваше с изучаването на съдебна медицина, за да може да се класира за финансираното от агенцията за почасова работа трансформиране на лизинг.
2
Слейт — джобен компютър, който няма клавиатура, с него се работи посредством специална електронна писалка или чрез допир. —