Млъкна по средата на думата, изгледа гневно Кайл и сви ръце в юмруци.
Кайл не разбираше този изблик на гняв. Гневът беше вредно чувство и човек с положението на Даниел би трябвало да го знае. Той, Кайл, не се бе провинил в нищо. Не беше необходимо да знае подробности, преди да започне работа. Кайл се питаше как така са назначили едно толкова невъздържано същество като хуманоида Даниел за губернатор на цяла една планета, но, разбира се, не спомена гласно нищо за това.
— Задачата е проста — продължи след известно време Даниел. — Ти ще търсиш някого. Един човек. Една… жителка на тази планета, ако щеш.
Той заповеднически вдигна ръка. Съществото от прислугата връчи на Кайл прозрачен пластмасов плик, в който се намираха една голяма цветна снимка и два миниатюрни информационни чипа. Кайл хвърли бегъл поглед на снимката, върна я обратно на Даниел и пъхна чиповете в един от джобовете на колана си, без дори да ги погледне.
Кой знае защо, това, изглежда, ядоса Даниел. За секунда той изгледа гневно Кайл, после рязко се обърна и напусна камерата, без да каже нито дума повече.
Кайл го последва. Вече не се опитваше да открие обяснение за странното поведение на Даниел. Това не влизаше в задачата му.
Плътно след Даниел и съществото от прислугата той прекоси кораба. Идентифицира го като тежък транспортен глайтер — примитивна, но изключително ефектна конструкция, каквито се използваха в много светове през първата колонизационна фаза.
Корабът вече бе кацнал. Двете врати на шлюза бяха отворени, а една широка, съвсем леко наклонена рампа водеше надолу към повърхността на планетата.
Докато следваше Даниел, Кайл бързо и рутинирано се оглеждаше на всички страни. Обикновеното жълто слънце от тип А. Самата планета — поне мястото, където се намираха — пустинна, гореща; малко по-суха, отколкото неговата конструкция предвиждаше. На север — руините на опожарен до основи град, на юг — огромна, изпепелена от суша равнина. Много малко, и то съвсем примитивни форми на живот — лишеи и храсти, насекомоидни живи същества. Почти никаква влажност на въздуха.
Кайл почти незабележимо коригира съдържанието на течности в тялото си, промени структурата на кожата си и забави ритъма на дишането си; в същото време стесни зениците си, за да нагоди остротата на зрението си към ярката светлина. Когато слезе от рампата след Даниел, вътрешно се бе превърнал в съвършен обитател на пустинята — в едно същество, което дни, ако не и седмици наред, би могло да разчита на собствените си водни запаси и което не знае що е изтощение или слабост.
Даниел се спря, обърна се нетърпеливо и, изглежда, се канеше да каже нещо, но за момент замълча, загледан в Кайл с очевидно смущение. Кожата му бе потъмняла, а очите му сега лежаха по-дълбоко в орбитите си, за да се запазят от ярката слънчева светлина. От явното объркване на Даниел Кайл заключи, че планетянинът има незначителен опит в общуването с мегабойци. Този свят беше млад. Възможно беше Кайл да е първият ловец, изпратен тук.
Кайл грижливо регистрира това предположение и реши да го провери възможно най-скоро. Ако действително беше вярно, то той имаше известно предимство пред планетянина.
Най-после Даниел преодоля смущението си и посочи с ръка първо Кайл, после разрушения град на север.
— Нашите глайтери изгубиха следите на капитан Леърд на по-малко от сто мили на юг оттук — каза той. — Можеше да те оставя там, но ми казаха да те доведа тук. Както изглежда, господарите те смятат за един вид куче търсач.
— Точно така — кратко каза Кайл. — Възможно е, макар и не много вероятно, обектът умишлено да е оставил лъжлива следа.
— Обектът? — Лявата вежда на Даниел леко се повдигна нагоре.
Кайл не разбираше защо, но му се струваше, че не открива одобрение в тази дума. Капитан Леърд, както и Даниел, бяха от един и същ биологичен вид. Възможно бе той да изпитва подсъзнателно вродено чувство на солидарност. Кайл старателно регистрира и това подозрение и го прибави към оскъдната информация, която му бяха предоставили за обитателите на този свят.
— Както искаш — каза Даниел. — За мен е все едно как ще я наричаш. Ще намериш капитан Леърд. Как и по какъв начин — това няма никакво значение. Доведи я при мен — жива. Това е важното, разбираш ли?
Кайл мълчеше. В продължение на няколко секунди Даниел го гледаше така, сякаш очакваше отговор, после гневно тръсна глава и посочи към транспортния глайтер.