— Искаш да кажеш — освен че отвличат деца? — Тя сви рамене. — Не зная. Никой не знае. Никой никога не е стигал достатъчно близо до това нещо, за да може да разбере. — Тя стана. — Само жреците имат право да се доближават до един Шаитаан на по-малко от пет мили.
Черити отново погледна надолу към измамно гладката пясъчна повърхност, в която на по-малко от десет метра под тях преминаваше скалистата равнина. А тази пясъчна равнина беше само първият и, както казваше Гърк, най-безобидният от общо трите отбранителни пръстена, които обграждаха Шаитаан, за да го защитят от…
„Да, от какво всъщност?“ — помисли си тя смутено.
Вече бяха минали повече от две седмици, откакто се бе събудила и бе излязла в този напълно чужд, разрушен свят, който още не познаваше достатъчно добре, за да може действително да си позволи да дава оценка. Въпреки това тя беше сигурна какво би могло да представлява опасност за това уродливо здание там оттатък.
Смутено се обърна към Нет и тръгна, без да каже нито дума повече. Вастенландката я последва мълчаливо. Двайсетте минути, през които бяха лежали в пясъка и се бяха взирали в чудовищния храм, бяха пропиляно време. Скудър я бе предупредил да не се приближава до зоната на смъртта, която опасваше Шаитаан, но тя просто трябваше да се убеди, че това, което бяха видели от разстояние, наистина е вярно. Сега едва ли не съжаляваше. „Велики Боже — помисли си тя — какво са направили от нашия свят?“
Когато се върнаха, Скудър беше запалил огън и Черити за пореден път се запита как той при всякакви условия винаги успяваше така да запали огън, че да няма и следа от дим.
Тя безмълвно седна до него, взе една от клечките, на които Барт беше набучил парчета от някакво месо, и започна да яде.
Шаит. Шаитаан. Тази дума не й излизаше от ума. Някъде вече беше я чувала, а някога дори би знаела какво означава. Макар че, от друга страна, беше напълно сигурна, че това е невъзможно.
Тя пропъди тази мисъл и отново се наведе, за да извади от огъня ново парче месо. Барт й се усмихна през пламъците.
— Вкусно е, нали?
Черити кимна.
— Отлично — похвали го тя. — Какво е?
Шаркът й се усмихна още по-широко.
— Наистина ли искаш да знаеш?
Черити присви очи, за секунда объркано погледна към парчето печено месо в ръката си и накрая поклати глава.
— Всъщност не. Главното е — допълни тя с усмивка, — че засища.
— Вероятно същото си е мислило то за мен, докато беше още живо — ухилено отвърна Барт.
Той стана, отиде до мотоциклета си и се върна с бутилка вода. Черити посегна с благодарност към нея, когато той й я подаде. Отпи голяма глътка и я върна на Барт. Все още беше жадна, но трябваше да се овладее — запасите им вече застрашително намаляваха, а последните три извора, край които минаха, бяха заразени.
Положението им беше всякакво друго, но не и розово, меко казано. Хранителните продукти, които бяха взели със себе си от крепостта, свършиха още преди три дни, а в резервоарите на трите харлита се плакнеха жалки количества бензин. Ако не откриеха бунтовниците до края на този или най-много на следващия ден, щеше да им се наложи да освобождават света пеша…
В случай, че преди това светът не се освободи от тях, помисли си тя, в полза на което говореха много повече признаци. Беше малко чудо, че изобщо все още бяха живи. Без почти невероятните инстинкти на Скудър, без забележителното чувство за ориентация на Нет, без силата на Барт и преди всичко без почти безумния късмет никога не биха стигнали дотук.
Беше изминала една седмица, откакто бяха напуснали лагера на шарките, а само през първите два дни бяха нападнати почти една дузина пъти; осем или девет пъти от ездачи, които Даниел, изглежда, изпращаше със стотици, и два пъти от малки летателни машини с формата на дискове, които се спускаха от небето и стреляха по всичко, което се движи. Скудър й бе обяснил, че тези невзрачни летящи убийци бяха единственото, от което оцелелите хора се страхуваха повече, отколкото от ездачите. А когато Черити за пръв път видя чудовищната им стрелкова мощ, тя му повярва.
Известно време Скудър я наблюдаваше мълчаливо как яде и сякаш очакваше тя да му каже нещо. Тъй като Черити продължаваше да дъвче с наслада, той най-сетне наруши мълчанието си.
— Ти го видя, нали?
Черити не отговори. Всъщност, въпросът на Скудър беше доста глупав. Но Черити не изрече горчивия отговор, който пареше на езика й дори и заради това, че вече нямаше никакво желание да разиграва пред Нет и останалите двама поредния рунд от малката борба за власт между нея и Скудър. А и тя наистина си бе заслужила цинизма на Скудър — по дяволите, какво още трябваше да се случи, та собствената й гордост да й позволи най-накрая да признае, че в този свят Скудър се оправя по-добре от нея?