Той стана.
— Исках да го знаете — каза той. — Преди да продължим да говорим. Може би ще ви предпази от грешка. — Гласът му стана много настойчив. — Знаете ли, Черити — вярвам, че бихте могли да направите от невъзможното възможно. Може би наистина бихте могли да ги победите. Но с това ще донесете смъртта на целия този свят.
— Той така или иначе умира — каза Черити. Тя гневно посочи един от големите прозорци. — Не може да сте толкова сляп, Стоун! Погледнете навън! Това вече не е земята! Те я променят. След сто или двеста години тук вече няма да има хора.
— Може би! — отвърна Даниел. — Но това са все пак сто или двеста години повече.
— Вие наистина го мислите, нали? — съкрушено попита Черити. — Искам да кажа, вие наистина мислите, че помагате на хората с това, което вършите!
— Знам това — спокойно отвърна Даниел. — Знам, че вече не мога да ги спася. Но може би ще им помогна да получат като подарък още няколко поколения. Тона все пак е по-добре от нищо.
— Вие сте напълно полудял — промърмори Черити.
— Помислете върху думите ми, Черити — помоли Стоун. — Ще ви дам време, колкото искате. А сега елате.
Той направи подканящ жест към вратата, но Черити не помръдна.
— Къде ще ме водите?
— В Ню Йорк — отвърна Даниел. — Тук едва ли е най-доброто място да говорим за тези неща.
— А останалите?
— Скудър и тази вастенландка? — Даниел се престори, че трябва да обмисли смисъла на нейния въпрос. — Обещавам, че ще се отнесат добре с тях. Ще ни придружат, ако желаете. При едно условие.
— И то е?
— Че наистина ще помислите върху думите ми, Черити. Не бързайте. Говорете със Скудър и Гърк, а после размислете дали наистина си заслужава заради спомена за една залязла цивилизация да се жертва един цял свят.
14
Следата не беше много ясна. През последния половин час в хангара трябва да бяха минали стотици хора и мравки; освен това Кайл с все по-голямо усилие виждаше в инфрачервения спектър. Това, което обикновено той лесно забелязваше, сякаш бе нарисувано с фосфоресцираща боя по пода — сега по-скоро отгатваше, отколкото действително виждаше. И все пак знаеше къде беше отишла капитан Аеърд. Целта й беше трансмитерната зала в Шаитаан, единственото място, откъдето тръгваше пътят за Ню Йорк.
Кайл вече не знаеше защо Леърд иска да отиде там. Някога бе знаел, но го бе забравил. Всичко, коего все още имаше значение, беше да я настигне и да я залови, да я предаде на Даниел, защото… защото…
Не си спомняше. Но това вече нямаше никакво значение.
Сега пред него лежеше тясна, извита стълба, която се спускаше стръмно надолу. Стъпалата бяха от гола стомана, започнала да ръждясва още преди двайсет години, а осветлението беше толкова слабо, че стигаше само на няколко метра надолу; всичко друго оставаше невидимо дори за свръхострото зрение на Кайл. Той прецени, че ще му трябват повече от десет минути, за да слезе по стълбата, дори и да тича. Имаше асансьори, но Кайл инстинктивно усещаше, че е по-добре да не ги използва. Откакто беше напуснал хангара, не бе срещнал нито едно живо същество.
Кайл се спусна надолу, като вземаше по три стъпала наведнъж. Стъпките му кънтяха оглушително. Трябваха му повече от предвидените десет минути, за да стигне края на стълбата. На два пъти силите го напускаха, той трябваше да спира и да чака, докато бесният ритъм на сърцето му се поуспокои и светът спре да се върти пред очите му. Непознато досега, но абсурдно приятно усещане за слабост завладя тялото му, примамливо изкушение просто да се отпусне на металните стъпала и да затвори очи. Но той знаеше, че никога няма да се събуди отново, ако се поддаде. Кайл беше почти сигурен, че умира. Но това нямаше никакво значение, пък и още не беше настъпил моментът. Щеше да изпълни задачата си, все едно какво щеше да стане после.
Най-накрая стигна до края на стълбите, а с това и една висока, полукръгла зала, по стените на която имаше множество врати. Той спря. Никога не беше влизал в този Шаитаан и не знаеше накъде водят отделните коридори. А не можеше да си позволи да ги проверява поред, защото просто нямаше толкова сили, а и защото вече не му оставаше никакво време. Дори и да трябва да си пробива път дотам, скоро капитан Леърд щеше да достигне до трансмитера. А после той щеше да има избор измежду почти петдесет хиляди трансмитерни станции, на които можеше да я търси само в този свят…
Кайл на късмет влезе в един от коридорите и след няколко крачки отново спря. Пред него отекнаха звуци: неясното бучене на далечни гласове и твърдото тракане на нокти на насекоми. Една мравка се приближаваше. Инстинктивно Кайл се отдръпна настрани и застана така, че видя насекомото части от секундата, преди то да го забележи.