Но явно имаше още много неща, които не знаеше за Гърк, помисли си тя. Досега джуджето й беше изглеждало като сърдит клоун. Но той беше много повече. Може би ключът към всичко тук.
Гърк сякаш усеги по някакъв начин погледа й, защото престана да се взира в Даниел и рязко се обърна към нея. И за миг тя съзря в очите му нещо, което я накара да потръпне; една безкрайна, прастара мъдрост, спокойствие и уравновесеност, които можеха да се открият само в очите на създание, пред пспледа на което са изминали хилядолетия. Но после, когато Гърк отмести погледа си, пред Черити отново стоеше едно ухилено джудже. Но тя знаеше, че не се заблуждава. Гърк беше много повече, отколкото показваше.
— Какво става тук? — гласът на Скудър нахлу в мислите й.
— Моля ви, не вдигайте шум — каза Даниел.
Скудър го удостои с леден поглед и Черити каза бързо с приглушен глас:
— Прави, каквото казва. Това е церемония на Шаит. Трябва да изчакаме да пренастроят трансмитера.
— Те ще… откарват децата? — попита Нет, като посочи към жриците, които приближаваха към платформата. — С това? Това да не би да е един от тези… предаватели, за които ти говореше?
Черити мълчаливо кимна.
— Значи това са искали да направят с детето на Лидия — каза Нет. — Почти мога да я разбера.
— А аз мога да я разбера — тихо каза Черити.
Нет я погледна със смесица от смущение и гняв, но не каза нищо повече. Черити също замълча и се концентрира изцяло върху това, което ставаше в залата.
Шествието на жриците вече беше спряло само на сто крачки от платформата. Само една от високите, облечени в златисти одежди жрици продължаваше напред — единствената, какго Черити едва сега забеляза, която не носеше дете в скута си. С бавни, отмерени крачки тя се приближи до платформата, спря пред стълбата и за момент остана неподвижна. После продължи, изкачи се нагоре по широките железни стъпала и приближи до грансмитера, Бавно, с премерени движения тя вдигна златната пръчка и я пъхна в един от безбройните отвори на сребърния пръстен. Отекна твърд метален шум.
Жрицата отстъпи назад и в същия момент въздухът във вътрешността на металния пръстен престана да свети. После сякаш от Нищото се появиха цветове, проблясваха мълнии и меки, подобни на облаци форми, които изчезваха така бързо, както и се появяваха — и изведнъж пръстенът вече не беше празен, а изпълнен с лепкав мрак, едно Нищо, което вече не беше Нищо.
Нет изненадано пое дъх, а Скудър леко потрепера.
Само Гърк не реагира по никакъв начин.
— Какво… какво е това? — прошепна Нет.
Черити не отговори, но Даниел каза тихо:
— Друг свят, детето ми. Един от неизброимите светове, които са пред вас, ако бъдете разумни.
И в същия миг част от стената, пред която стояха, експлодира.
Черити чу пронизително, невероятно високо пищене и изведнъж вратата, през която самата тя беше преминала преди минути, беше разкъсана от синкав пламък.
Ударната вълна я събори. Черити падна, инстинктивно вдигна ръце над главата си и се сви на кълбо, когато над нея заваляха нажежени отломки и огън.
Стената, пред която беше стояла, се скри зад завеса от пламъци и ослепително ярка жарава. И неочаквано през огнената стена с клатушкане се появи един боец-насекомо, пламнал като факел.
И тогава…
Черити никога не можа да забрави тази картина.
Беше един мъж, но същевременно и демон, едно крещящо, олюляващо се Нещо, което противно на всякаква логика продължаваше да живее и да се движи, като мяташе с ръце ослепителни, смъртоносни мълнии. Част от дрехите и косата му горяха, а там, където трябваше да има кожа, се виждаше само червена плът, по която горяха съскащи пламъци.
Един от бойците насекоми стреля по него. Черити видя съвсем точно каклъчът улучи и прободе лявото му рамо, но мъжът дори не помръдна, а е невъобразима бързина се завъртя и с един лазерен изстрел уби насекомото.
И тогава залата се превърна в пъкъл от бляскащи мълнии. Сред жриците на Шаит избухна паника. Даниел започна да крещи заповеди и половин дузина от неговите бойци вдигнаха едновременно оръжията и стреляха по нападателя. В същото време постовете около платформата на трансмитера напуснаха местата си и се втурнаха напред.
Черити с мъка се изправи на четири крака, изпълзя малко настрани и стана. От двете й страни проблясваха дулата на лазерните пушки. Един от тънките бели лъчи улучи пода на по-малко от една педя пред нея и нажежи желязото до червено, но тя не помръдна. Стоеше като парализирана и втренчено се взираше в ревящия мъж, преминал през огнената стена. Дрехите му не бяха напълно изгорели — по разкъсаното кожено яке ясно се виждаше силуетът на стилизираното огненочервено „М“.