— Значи отидохте в базата им?
— Да. Това бе най-безопасното място, защото убийците продължаваха да ме преследват.
— Ще можете ли да го намерите отново?
Лоркин поклати глава.
— Не. Носех превръзка на очите.
Кралят присви очи.
— Колко е голяма базата им? Колко Изменници живеят там?
— Аз… не мога да кажа.
— Не можете или не искате?
— Не е такова място, където може лесно да се разбере от колко хора е обитавано.
— Тогава изкажете предположение.
Лоркин разпери ръце.
— Повече от сто.
— Сдобихте ли се с впечатления от боеспособността им?
Лоркин отново поклати глава.
— Не ги видях да се бият. Някои са магьосници. Но вие вече го знаете. Не мога да ви кажа какъв е броят им, колко са силни или колко добре са обучени.
Вниманието на Денил беше привлечено от размърдване сред ашаките и сърцето му подскочи, когато разпозна Ачати. Мъжът срещна за кратко погледа му, но лицето му продължаваше да е замислено. Той се наведе към краля и промърмори нещо. Кралят не отместваше очи от Лоркин, но леко повдигна вежди.
— С какво се занимавахте, докато живеехте при Изменниците? — попита той.
— Помагах в лекуването на болните.
— Нима са се доверили на вас, един чужденец, да ги лекувате?
— Да.
— Научихте ли ги на нещо?
— На няколко неща. Аз също научих някои неща.
— На какво ги научихте?
— Няколко лекарства — и аз научих за няколко от тях, макар че за приготвянето на някои са нужни растения, които не растат в Киралия.
— Защо ги напуснахте?
Лоркин се поколеба; очевидно не очакваше да чуе толкова скоро този въпрос.
— Защото исках да се прибера у дома.
— Защо не си тръгнахте по-рано?
— Обикновено не позволяват на чужденците да си тръгват. Но в моя случай промениха мнението си.
— Защо?
— Нямаше причина да не го направят. Не бях научил нищо важно и не можех да разкрия нищо важно. Когато си тръгнах, те се погрижиха да не мога да открия пътя наобратно.
Кралят го изгледа замислено.
— Дори да е така, вие все пак сте видели повече от базата им от всеки друг. Сигурно има детайли, чието значение не разбирате. Бунтовниците застрашават тази страна и един ден могат да се окажат заплаха и за останалите държави в региона, включително вашата. Ще се подложите ли на разчитане на съзнанието?
Лоркин застина. Залата бе потънала в пълна тишина, когато той отвори уста, за да отговори:
— Не, ваше величество.
— Ще използвам само най-умелия ми четец. Той няма да рови из мислите ви, а ще ви позволи да проектирате спомените си в съзнанието му.
— Оценявам това, но съм задължен да пазя познанието, получено в Гилдията. Трябва да ви откажа.
Кралят отмести поглед към Денил. Изражението на лицето му бе неразгадаемо.
— Посланик, ще наредите ли на лорд Лоркин да сътрудничи на четеца на съзнания?
Денил си пое дълбоко дъх.
— Моите почитания, ваше величество, но не мога. Нямам властта да го направя.
Кралят сбръчи вежди.
— Но вие имате кръвен пръстен, който ви позволява да общувате с Гилдията. Свържете се с тях. Нека овластеният да му нареди да го направи.
Денил отвори уста да възрази, но размисли. Трябваше да се преструва на готов да сътрудничи. Той бръкна в джоба на мантията си, извади пръстена на Оусън и го наниза на пръста си.
— Оусън?
— Денил — дойде незабавният отговор. Разпоредителят бе казал, че ще се погрижи да бъде свободен докато трае срещата със сачаканския крал и не се изненада от повикването.
— Те искат Гилдията да нареди на Лоркин да се подложи на разчитане на съзнанието.
— Аха. Разбира се. Те няма да повярват на нито една негова дума.
— Какво да им кажа?
— Че само Мерин има властта да му нареди и че ще го направи едва след като получи възможността да разпита Лоркин лично и насаме.
Денил усети как го полазват студени тръпки. Единственият начин киралийският крал да заяви по-ясно желанията си, бе да отхвърли всички формалности и да изиска от Амакира да изпрати Лоркин у дома.
— Няма ли друг начин?
— Засега не. Да видим как ще реагира Амакира.
Денил свали пръстена, задържайки го в шепата си, погледна към краля на Сачака и му предаде посланието на Оусън.