Амакира дълго време не свали очи от Денил. Когато най-после помръдна, движението му бе предшествано от потрепване на челюстните му мускули, което полсказваше за надигналите в него гняв.
— Това не е удобно — рече тихо той. — И ме принуждава да се замисля дали не трябва да отхвърля усилията за сътрудничество между нашите две държави с цел да предпазя страната ми. — Той сви устни и се обърна към двама от ашаките. — Моля, отведете лорд Лоркин в затвора.
Лоркин отстъпи назад и спря. Докато двамата ашаки се приближаваха към него, Денил направи няколко крачки напред.
— Възразявам, ваше величество! — възкликна той. — От името на Обединените земи ви моля да спазите договореностите…
— Или лорд Лоркин отива в затвора, или лорд Лоркин отива в затвора, а посланик Денил напуска Сачака — каза кралят достатъчно силно, за да заглуши думите на Денил.
— Остави ги да го затворят.
Денил едва не изхълца от изненада, чувайки гласа в главата си. Осъзна, че е стиснал здраво пръстена, позволявайки на камъка да се докосне до кожата му и да предаде мислите му на Оусън.
— Сигурен ли сте?
— Да — отвърна Разпоредителят. — Надявахме се да избегнем това, разбира се, но не желаем едновременно да изгубим Лоркин и вие да бъдете прогонен от Сачака. Върнете се в Дома на Гилдията и започнете да досаждате на Амакира да освободи Лоркин. Ние ще правим всичко възможно оттук.
Сърцето на Денил се сви, когато двамата ашаки минаха покрай него и застанаха от двете страни на Лоркин. Младият магьосник изглеждаше смирен и разтревожен, но когато срещна погледа на Денил, успя едва-едва да се усмихне.
— Ще се оправя — каза той, след което позволи на двамата мъже да го отведат.
Денил се обърна към краля.
— Затворете го, щом трябва, ваше величество, но не го наранявайте — предупреди той, — или за в бъдеще ще бъде много трудно постигането на мирен съюз между Обединените земи и Сачака. Което ще е наистина жалко.
Амакира не отмести поглед, но когато отговори, гласът му беше тих.
— Върнете се в Дома на Гилдията, посланик. Тази среща приключи.
Още преди да отвори очи, Сония знаеше, че е твърде рано. Тя се обърна към паравана, който закриваше прозореца на спалнята й, и се намръщи, когато видя ранната утринна светлина, отразяваща се в стената зад него. Светлината в това време на деня притежаваше качество, което я отличаваше от тази в късния следобед, и й подсказваше, че е спала само час или два.
Едно почукване на входната врата й подсказа защо се е събудила.
Тя простена, притисна длани към очите си и зачака. Всяка сутрин, с изключение на Болниците, Черният магьосник Калън се отбиваше, за да ескортира Лилия до училище. През повечето време ученичката се подготвяше за занятията в Университета тихо, за да не събуди Сония. Но на Калън му отне доста време да разбере, че трябва да чука по-тихо, и то след като Сония няколко пъти нарочно спомена, че обикновено поема нощните смени в болницата.
Очевидно тази сутрин беше забравил.
Чукането се потрети, и то още по-силно. Сония отново изстена. Защо Лилия не отваряше? Тя въздъхна, отхвърли завивките и с усилие се надигна. Приглади косата си с ръце, грабна една връхна мантия и я наметна върху нощницата си. Влезе в приемната стая и тръгна към вратата, изпращайки тънка струйка магия към бравата.
Когато вратата се отвори навътре, намръщеният Калън погледна и я видя, и веждите му се смръщиха още повече. Погледът му се плъзна по връхната мантия и отново се върна на лицето й, но изражението му не се промени.
— Добро утро, Черна магьоснице Сония — каза той. — Простете за притеснението. Лилия тук ли е?
Сония погледна към затворената врата на спалнята на Лилия и отиде до нея. Почука тихо, после по-силно и накрая я отвори. Стаята беше празна. Но леглото беше оправено, което означаваше, че лелята на Сония, Джона, беше идвала и си бе тръгнала.
— Не — отвърна тя, връщайки се при входната врата. — И не, не знам къде е. Когато разбера, ще ви уведомя.
— Благодаря ви. — Калън изглеждаше доста недоволен, но кимна и отстъпи от вратата.
Сония я затвори и тръгна към спалнята си, но изведнъж се спря. За Лилия бе доста необичайно да отсъства сутрин. Не й беше в природата да причинява неприятности, но все още трябваше да бъде наглеждана, защото бе показала, че лесно се подвежда по другите.