Те стигнаха до един коридор, който Лоркин си спомняше добре, защото той се спускаше надолу към затворническите килии. Той отново се зачуди защо тук няма стълби, но отговорът вече беше ясен: един от пазачите буташе някаква количка към тях. В количката лежеше много слаб, стар мъж, чието единствено облекло бе бяло парче плат, увито около кръста му, което му стигаше до коленете. Когато минаха покрай него, Лоркин хвърли един бърз поглед към лицето на стареца, а после се вгледа по-внимателно.
„Мъртъв ли е?“ Гърдите му не се повдигаха. Устните му бяха синкави. „Така изглежда“. Лоркин го огледа бързо за рани, но не видя. Дори нямаше белези по китките, където се закопчаваха оковите. „Може би е умрял от старост. От болест. От глад. Или черна магия…“ Той устоя на желанието си да протегне ръка, да докосне тялото и да използва лечителските си сетива, за да открие причината за смъртта.
Когато стигнаха до края на полегатия коридор, те влязоха в една широка стая. По стените висяха окови, покрити с ръжда. В ъгъла бяха струпани купчина също толкова потъмнели метални предмети — които изплашеното въображение би могло да приеме за инструменти за мъчения. От друга страна решетките, които преграждаха нишите, изкопани в двете успоредни стени, бяха черни, без дори намек за слабост.
На по-дългата стена на стаята имаше три по-големи килии, а на по-късата — пет по-малки. Само две бяха заети, в едната стоеше мъж на средна възраст, а в другата имаше двама младежи. До входа седяха двама пазачи, заедно с трети мъж, който бе облечен в една по-тъмна версия на обичайните пищни одежди на ашаките. Той кимна на спътника на Лоркин, който отвърна на жеста.
Лоркин бе научил, че затворниците рядко стоят тук повече от няколко седмици, дори ако бяха признати за виновни. Пазенето на заключени магьосници не беше лесна работа, а немагьосниците просто биваха продавани в робство. Сачаканецът, който бе разпитвал Лоркин, не му каза дали магьосниците са освобождавани или екзекутирани.
„Това е част от играта — помисли си той. — Непрекъснатите намеци за ужасни последствия, ако не сътруднича, но никога директно отправени заплахи. Досега“.
Мъжът продължи да разсъждава на глас дали Лоркин е магьосник в сачаканския смисъл на думата, тъй като магическото му познание бе непълно. Дали непознаването на висшата магия го определяше като половин магьосник? Но държането в килия дори на половин магьосник щеше да създава повече проблеми. Ала все пак това е било правено и преди, макар и не тук. С бащата на самия Лоркин.
„Ако се опитва да ме обиди, това не беше кой знае какво постижение. Със сигурност е наясно, че магьосниците от Гилдията не смятат липсата на умения във висшата магия за недостатък. Предполагам, че целта му е била намекне, че баща ми е бил роб някога“.
Но това никога нямаше да накара Лоркин да се почувства унизен, за разлика от сачаканските благородници. Акарин бе пленен от ичаните, изгнаници, които бяха срам и позор за останалата част от сачаканците — признак на слабост в обществото им. Ала Лоркин не спомена за това.
С изключение на няколкото други подигравки, сачаканецът прекара деня в задаване на въпроси и натяквания колко зле ще се отрази на Лоркин, Гилдията и мирното споразумение между Сачака и Обединените земи, ако младежът не им разкаже за Изменниците. Имаше много въпроси и много варианти на едно и също предупреждение, така че мъжът често се повтаряше.
Лоркин също не спираше да повтаря, извиняващо се, но твърдо, че отказва да отговаря. Той не искаше да се впуска в разговори и да рискува неволното издаване на каквато и да е информация, която да бъде използвана срещу Изменниците. Накрая разбра, че никой не обръща внимание на отказите му, затова просто реши да си мълчи. Не беше толкова лесно, колкото бе очаквал, но му стигаше да си помисли колко по-трудно ще е, ако бъде измъчван, и решимостта му нарастваше. Въпреки всичко те не направиха опит да разчетат съзнанието му, затова все още не знаеха, че няма да се получи — поне докато блокиращият камък, скрит под кожата му, си вършеше работата. Може би крал Амакира все пак не желаеше да прекъсва връзките си с Обединените земи. Може би се надяваше, че Лоркин ще се огъне пред разпитите и заплахите.
Когато стигна до вратата на килията си, сачаканецът му махна с ръка да влиза. Вратата се затвори. Лоркин се обърна и видя, че другият ашаки с тъмните дрехи се приближава към него.