Откъм коридора се появи Мерия.
Тя изглеждаше различно и Денил не можа веднага да определи каква е промяната. „Изглежда по-възрастна. Не остаряла, а помъдряла. Сурова. Напомня ми за лейди Винара. Хм. Споделянето на отговорността определено й подхожда“.
Но беше време той отново да застане начело.
— Лейди Мерия — каза той, като се изправи и подаде ръка. — Благодаря ви за помощта.
Тя се поколеба, после бръкна в джоба си и извади пръстена. Когато Денил го взе, магьосницата го изгледа преценяващо. Дали за да провери дали е готов да поеме посланическия си пост? Той прикри усмивката си.
— Крал Амакира е мъртъв, както и останалите ашаки — каза му тя. — Той се самоуби, останалите принудиха Изменниците да ги убият, като атакуваха кралицата. Сония и Регин идват насам, за да се срещнат с вас. Оусън каза, че трябва да се съберем и да поискаме аудиенция при кралицата.
— А Изменниците какво правят?
— Обхождат съседните къщи. Вече намериха и убиха един ашаки, който се беше скрил по време на битката.
Тайенд си пое рязко дъх.
— Робите на Ачати.
Сърцето на Денил прескочи един удар.
— Ще ги убият.
— Дали? — попита Мерия. — Може и да не го направят.
— Не бива да рискуваме. Трябва да ги предупредим. — Тайенд направи няколко крачки към коридора.
Мерия се намръщи.
— Ако са можели да се измъкнат, досега да са го направили.
Тайенд погледна към Денил.
— Но ако не са…
— Трябва да ги вземем с нас — каза Денил. — Ако се съгласят. Вече са свободни мъже.
— Ще ги наемете за прислужници? — попита Мерия и се намръщи. — Когато нямат кой знае какъв избор. Това не е по-различно от робството.
Денил поклати глава.
— По-добро е от смъртта. Но според мен… ние просто ще им предложим да ги вземем с нас. Останалото зависи от тях.
— Първо трябва да ги намерим — напомни му Тайенд. — Ако са тук, значи се крият. И може би не разполагаме с много време.
— Тогава да се разделим — предложи Денил. — Ти остани с Мерия, която ще те защитава. Ако не ви виждат, могат да ви помислят за Изменници и да ви нападнат. Аз ще проверя на горния етаж, вие останете тук.
Денил тръгна към стълбите. До като оглеждаше къщата на Ачати, той откри части от нея, които не бе вйждал преди. Всичко бе боядисано в познатите убити, земни цветове, които Ачати предпочиташе пред искрящо белите стени от сачаканската традиция. Денил се почувства така, сякаш бе обграден от присъствието на Ачати и сърцето го заболя.
В задната част на къщата той отвори една врата, огледа се и ахна от удивление.
„Защо не ми е казвал за това?“
Денил бе виждал библиотеката на Ачати. Тя представляваше скромна стая в частните покои на приятеля му, и всички книги и свитъци бяха прибрани в изкусно украсени скринове. Стаята, в която стоеше Денил сега, бе няколко пъти по-голяма и пълна с рафтове. В центъра й стоеше голяма маса, върху която имаше само лист хартия, сгънат и запечатан.
Зад масата стояха двама мъже. Робите на Ачати.
Те не носеха само обичайните си набедрени превръзки, а бяха облечени със семпли панталони и туники. Когато Денил ги погледна, те наведоха погледи.
— Господарят остави това за вас — каза единият, сочейки писмото.
Денил отвори уста да заговори, но промени намеренията си. „Първо виж какво пише в писмото“. Той отиде до масата и го взе. Стомахът му се сви, щом видя името си, написано напреки с елегантния почерк на Ачати.
Денил си пое дълбоко дъх, счупи печата, отвори писмото и зачете.
Посланик Денил от Магьосническата гилдия на Киралия.
Проблемът със събирането на най-добрите екземпляри от каквото и да било се крие в това, че трябва да се намерят също така посредствени и лоши примери, с които да се прави сравнение. В повечето случаи полагах усилия да ги отхвърлям, но установих, че не винаги мога да го правя, особено когато става въпрос за моето семейство, моят крал или моята библиотека.
Ако ви позволят, вземете моята библиотека. Останалата ми собственост сигурно ще бъде разграбена или унищожена и мога само да се надявам, че робите ми ще се възползват от нея.