— Но се намесихте по-късно.
Сония повдигна вежди.
— Не трябваше ли?
Савара леко наклони глава.
— Какво смятат за това Обединените земи?
— Не съм имала възможността да ги питам все още. Те знаят, че някои решения трябва да се вземат бързо. Битката вече беше спечелена, а те искат да са сигурни, че лечителите ще бъдат в безопасност тук.
— Ще бъдат. — Савара отстъпи назад и се върна на мястото си. — Но те са на един ден път оттук. Междувременно вие и останалите гилдийски магьосници ще се съгласите ли да се погрижите за най-тежко ранените?
Сония вирна брадичка и в очите й проблесна светлина, която Лоркин познаваше твърде добре. Той затаи дъх, после тихичко въздъхна.
— Разбира се — отвърна тя.
Савара кимна.
— Лоркин ще ви ескортира до имението, където се намират болните и ранените, след като поговоря с него насаме. Можете да си вървите.
Лоркин гледаше как майка му и бившите му колеги и приятели си тръгват. Когато се скриха в коридора, Савара се обърна към него.
— Постъпих ли мъдро, като ги помолих да изцелят ранените?
Значи бе чула реакцията му. Той сви рамене.
— Майка ми е отворила болници в Имардин. Дайте й тази работа и тя може да не се прибере у дома.
Савара се намръщи.
— А аз си помислих, че ти ще си причината да не поиска да се прибере. Не съм възнамерявала да затруднявам допълнително задачата ти.
— Моята задача?
— Да убедиш майка си да се прибере у дома. Нищо лично, не й мисля злото, просто подозирам, че е от хората, които не бих искала да се въртят наоколо.
— Така е — съгласи се той. После се замисли. — Единственият начин да върнем майка ми у дома е да накараме Денил да го препоръча на Гилдията. Той може да се съгласи да го направи, ако успея да го убедя, че е добра идея, или просто да го помоля да ми направи услуга. Но подозирам, че това ще го накара да се усъмни в мотивите ми. Макар че… има нещо, което, ако се съгласите, бихме могли да му предложим като доказателство, че намеренията ни са миролюбиви.
Савара се наведе напред.
— И какво е то?
Когато Лоркин ги изведе от имението, Сония го огледа преценяващо. Той изглеждаше по-слаб, макар че може би дрехите му в изменнически стил създаваха това впечатление. Магьосническите мантии скриваха доста, наблягаха на раменете и гърдите, но прикриваха останалото. Прилепващата жилетка на Изменниците обгръщаше тялото му. Платът на туниката и панталоните му беше груб и неоцветен. За разлика от скромното му облекло, пръстите му бяха покрити с пръстени, които обикновено оставяха впечатлението за богатство и задоволеност, ако не се беше досетила, че са магически.
Той ги поведе към другата страна на улицата. Походката му бе спокойна и уверена, отбеляза Сония, но освен това той непрекъснато беше нащрек и погледът му шареше наоколо. „Чувства се сигурен на мястото си сред Изменниците и няма защо да се страхува от Гилдията, освен, разбира се, от неодобрението й, но знае, че градът все още не е напълно обезопасен“.
Лоркин я погледна през рамо и забави крачка, за да повървят един до друг.
— Исках да се свържа с теб преди битката — каза той. — Но всичко се случи толкова бързо. В един момент правехме планове, в следващия бързахме да посрещнем ашаките.
— Какво направи с кръвния ми пръстен?
Той се намръщи извинително.
— У мен е. Трябваше да го скрия, но…
— Не, предпочитам да го носиш в себе си, за да го използваш в нужда.
— Ами… предполагам, че съществува малката вероятност ако ме бяха убили, той да бъде унищожен заедно с мен.
Полазиха я студени тръпки.
— Хайде да не говорим за това, че е можело да бъдеш убит.
Той се ухили.
— Дадено.
— И така, какво ще правиш по-нататък?
Изражението му стана сериозно.
— Зависи от Савара. И Тивара. Очевидно Савара има планове за Тивара и тъй като цялата отговорност и власт е в ръцете на жените Изменници, а от техните мъже се очаква да приемат всичко, аз ще отида там, където отиде тя.
— Доволен ли си от това?
Той се ухили.
— Общо взето. Обичам Тивара, майко. Харесва ми как командването й е в кръвта, макар на моменти да е доста дразнещо. Харесва ми да съм човекът, който предизвиква това.