Той отиде до стаята, където спяха с Тивара. Почука леко по вратата, чу тих отговор и влезе. Тивара лежеше на тясното легло и четеше други документи, облечена само в къса риза. Той затвори вратата и се облегна върху нея с надеждата, че няма да му се наложи да се махне оттам скоро.
Тя го погледна и завъртя очи.
— Престани.
— Не мога — отвърна той.
— Много добре. Тогава си стой там. Накрая ще ти омръзне.
— Съмнявам се.
Тивара се опита да не му обръща внимание, но той виждаше, че очите й шарят по листовете, без да стигат до краищата им. Накрая тя ги остави, въздъхна и го погледна.
— Предполагам, че има начин да те накарам да престанеш, който да удовлетвори и двама ни.
Той ококори очи в подигравателна невинност.
— И двама ни?
— Определено. Ела насам и нека да поекспериментираме малко с твоята нова способност. Предполагам, че има някои удовлетворяващи и двама ни начини да приложим това умение.
Малко по-късно Лоркин лежеше на пода до нея, а чаршафите служеха като не особено подходящ заместител на дюшек. И преди беше изморен, а сега още повече, но това бе приятна умора и той устоя на изкушението да я изцели.
— Наистина ни трябва по-голямо легло — каза Тивара.
— Да.
— Как са нашите посланици?
Лоркин преглътна усмивката си. Савара бе започнала да нарича Денил и Тайенд „нашите“ посланици от деня, в който се беше запознала с тях.
— Добре са. Намират се в библиотеката, радват се като деца на новите играчки. Мисля, че откриха нещо за книгата на Денил.
— Такива ли са, за каквито си мисля? Двойка ли са?
— Бяха. Дълго време, мисля. Докато Денил не дойде тук. Разделиха се, но не знам защо.
— А сега?
Той сви рамене.
— Не знам. Като че ли отново изглеждат близки. Но така ми изглеждаха и преди Денил да дойде тук, така че с тях човек никога не знае. — Той се намръщи. — Макар че тогава имаше напрежение, което сега липсва.
Тя се обърна към него.
— Няма ли да ме попиташ за какво искаше да поговорим Савара?
Той се претърколи настрани.
— За какво искаше да говорите Савара?
— Обсъдихме плановете й за Сачака.
— Я, каква изненада.
Тивара го смушка в ребрата.
— Слушай. Решихме, че засега именията ще могат да се поддържат добре и без нашата помощ. Все още има няколко, които искаме да освободим. Намираха се твърде встрани от пътя ни. Но щом приключим с тях, основната ни задача е да възстановим пустошта.
— Но преди това трябва да оправим града. Структурата му не е подходяща за промените, които планираме. Целият е съставен от имения, защото ашаките общо взето си бяха самодостатъчни. Макар всяко имение да може да побира много бивши роби, накрая всеки от тях ще поиска да има свой дом. Освен това искаме да съберем хора със сходен опит, които да работят заедно. Това означава, че много сгради трябва да бъдат съборени и да бъдат построени нови.
— Това ще отнеме години.
Тя кимна.
— Междувременно трябва да установим приятелски отношения с Обединените земи. Савара се притеснява, че останалите ще научат за промените тук и ще се опитат да се възползват от това. Може би не чрез нашествие. Кристалите ще успеят да ги отблъснат. Но има и други начини, чрез търговия и политика, да се спъне развитието на една възстановяваща се държава.
Лоркин затаи дъх. Това бе мисията, която му бе поверена от предишната кралица. За това той бе най-подходящ. Познаваше добре начина, по който работеха и Изменниците, и Обединените земи.
— Савара реши да ме изпрати в Киралия, за да продължа да проучвам възможностите за търговия и съюз.
Той я зяпна изненадано и объркването му бе последвано от разочарование.
— Нали нямаш предвид…
— Да. — Тивара се усмихна. — Отиваме в Киралия. Ти ще бъдеш мой водач и помощник.
Той въздъхна. „Е, не е това, което очаквах, но предполагам, че все пак е достатъчно добре“.
— Ех, Лоркин. — Тя протегна ръка и го погали по бузата. — Никога нямаше да те изберат за този пост. Не си бил Изменник достатъчно дълго, за да ти позволят да преговаряш от името на Изменниците.
— И съм мъж.
Тя кимна.
— Това също.
— Осъзнаваш ли, че никоя друга страна не разсъждава по този начин? Всичко, за което смятате, че мъжете не са подходящи, в другите страни не е подходящо за жени.