— Недей — изпъшка Аний, когато той забави ход, за да погледне през рамо. — Те са… точно… зад нас.
Не му беше останал дъх да изругае. Цялото тяло го болеше, а краката му се подгъваха, докато се опитваше да тича. Насили се да мисли за опасността, в която се намираше Аний. Ако убийците ги настигнеха, първо щяха да убият нея. Не можеше да позволи това да се случи.
Нещо го сграбчи за глезена и той залитна напред.
Земята не бе толкова равна или твърда, колкото беше очаквал, а се гънеше и търкаляше, и от нея звучаха приглушени проклятия. Звуците идваха от Гол, който в пълния мрак бе абсолютно невидим. Фенерите бяха угаснали. Сери се претърколи настрани.
— Млъкни — прошепна нечий глас.
— Изпълнявай, Гол — нареди Сери. Гол се умълча.
Стъпките по коридора се чуваха все по-силно. Появиха се движещи се светлини, които се процеждаха през завесата от груба вълнена тъкан, която Сери не помнеше да е усещал. „Сигурно е била спусната, след като сме преминали покрай нея“. Стъпките се забавиха и спряха. От другата посока чу звук — нечии забързани крачки. Светлините се отдалечиха и хората, които ги носеха, продължиха преследването.
Няколко въздишки нарушиха продължителното мълчание. Тръпки полазиха Сери, който установи, че е заобиколен от неколцина души. Появи се тънък лъч светлина. Един от фенерите. Държеше го някакъв непознат човек.
Сери погледна младежа, който отвърна на погледа му.
— Кой? — попита мъжът.
— Серини от Северния квартал.
— А тези?
— Моите телохранители.
Мъжът повдигна вежди и кимна. После се обърна към останалите. Сери видя още шестима млади мъже, двама от които бяха притиснали Гол към земята. Аний бе заела бойна стойка и стискаше по един нож в двете си ръце. Двама младежи бяха застанали от двете й страни на безопасно разстояние, макар да изглеждаха готови да рискуват някоя друга рана, ако водачът им заповядаше да я повалят на земята.
— Прибери ги, Аний — каза Сери.
Без да сваля очи от тях, тя се подчини. След кимване от водача, двамата мъже станаха от Гол, който изпъшка с облекчение. Сери се изправи, обърна се към водача и изпъна рамене.
— Търсим безопасен проход.
Устните на младия мъж се изкривиха в усмивка.
— Напоследък такова нещо не се намира. — Той заби палец в гърдите си. — Уен. — После се обърна към останалите. — Това име го знам. Онзи, който оставя храна. Какво да правим?
Те се спогледаха, после промърмориха нещо, което го накара да поклати глава.
— Убием?
— Освободим?
— Уърм? — каза един от тях и Уен го погледна замислено. После кимна.
— Уърм — рече решително той.
Те закимаха одобрително.
Уен се обърна към Сери.
— Елате с нас. Ние отведем при Уърм. — Той върна фенера на Гол, после погледна към единия от младежите, които бяха седели върху гърдите му. — Върви кажи на Уърм.
Младежът се изгуби в мрака. Когато Уен се обърна, за да го последва, Аний се пресегна и си взе фенера от младежа, който го държеше. Двама от групичката се присъединиха към водача си отпред, останалите заеха позиции отзад.
Докато вървяха, никой не проговори. Първоначално единственото, което изпита Сери, бе облекчение, че повече няма да се налага да тича, макар краката му все още да трепереха, а сърцето му да биеше твърде бързо. Забеляза, че Гол изглежда също така замаян като него. След като се досъвзе, той започна отново да се тревожи. Никога не бе чувал за елит на име Уърм. Освен ако… освен ако Уърм не е точно човек, а нещо, което хранят с нарушителите.
„Спри се — каза си той. — Ако ни искаха мъртви, нямаше да ни скрият от преследвачите. Щяха или да ни намушкат в тъмното, или да ни отведат в някой задънен коридор“.
След като повървяха известно време, в тъмнината пред тях се разнесе глас и Уен изгрухтя нещо в отговор. Някакъв мъж излезе на светло и групичката се спря. Той погледна напрегнато Сери и кимна.
— Ти си Серини — рече той и протегна ръка. — Аз съм Уърм.
Сери хвана ръката му, без да е сигурен какво означава този жест. Уърм я стисна леко, после я пусна и им махна.
— Елате с мен.
Тръгнаха отново. Сери забеляза, че въздухът става все по-влажен и от време на време чуваше шума на течаща вода иззад стените или от страничните коридори. След това се озоваха в подобна на пещера стая, през която течеше вода. Заобикаляше ги гора от тухлени колони, които се свързваха помежду си чрез арки. Цялата мрежа образуваше нисък таван, който напомняше провисналата тъкан на фаринова мрежа. Отдолу нямаше под, а проблясваше вода. Водачът им вървеше по нещо, което, изглежда, беше горната част на дебела стена. От двете й страни течеше вода. Беше твърде тъмно, за да се разбере колко е дълбока.