Застанал на ръба на платото, Джарва погледна надолу към древния дом на своя народ. Тук, на платото, разположено на половин ден езда от Сибул, лагеруваха жалките остатъци от някога мощната му армия. Присъствието на ша-шахана караше воините да стоят изправени и горди дори и в най-мрачния час за Империята на зелените пасища. Но независимо от войнствената стойка на бойците, ша-шаханът виждаше нещо в очите им, нещо, което Господарят на Деветте океана никога досега не бе забелязвал у никого от воините на Сааур: страх.
Джарва въздъхна и се обърна, за да се върне в шатрата си. Знаеше отлично, че не му остава друг избор, но все още не можеше да преглътне мисълта за среща с извънземния. Спря за миг пред шатрата и каза:
— Каба, нямам доверие на жрец от друг свят.
Каба кимна. Люспите му бяха посивели от годините тежък живот върху конския гръб и в служба на ша-шахана.
— Знам, че имате съмнения, господарю. Но виночерпецът ви и велемъдрият са на същото мнение. Нямаме избор.
— Винаги има избор — прошепна Джарва. — И ние избираме да умрем като истински воини!
Каба докосна нежно Джарва по ръката — фамилиарност, която би струвала незабавната смърт на всеки друг воин на Сааур.
— Стари приятелю — каза той, — жрецът предлага рай за нашите деца. Ние може да се борим, да умрем и да оставим лютите ветрове да пеят в памет на Сааур. Но кой тогава ще остане, за да пее химни, възхваляващи нашия подвиг пред Божествената орда, докато дяволите ядат плътта ни? А можем и да изпратим останалите женски и младите мъжки деца в безопасност. Нима имаме друг избор?
— Но той не е като нас.
— Има нещо… — въздъхна Каба.
— Кръвта му е студена — прекъсна го Джарва.
Каба направи кръстен знак.
— Студенокръвните са същества от легендите.
— А какви са ония? — попита Джарва, като посочи далечния пожар, поглъщащ столицата.
Каба само повдигна рамене.
Джарва не каза нищо повече и поведе стария си приятел в шатрата.
Шатрата беше по-голяма от всички други в лагера — всъщност бе огромен павилион, съшит от много палатки. Като се огледа вътре, Джарва почувства как студ обгръща сърцето му. Толкова много от неговите най-мъдри съветници и най-могъщи велемъдри липсваха. Тези, които все още бяха живи, го гледаха с надежда. Той беше ша-шахан и негово задължение беше да избави народа си от бедата.
После погледът му се спря на извънземния и той отново се зачуди кой избор е по-мъдрият. Съществото приличаше много на хората от Сааур — зелени люспи покриваха ръцете и лицето му, но бе облечено в провиснала пелерина, която скриваше тялото му по-добре, отколкото бронята на воините или робата на велемъдрите. За стандартите на Сааур беше дребен, висок по-малко от два разтега на ръце, а муцуната му беше два пъти по-къса, очите му — черни, а не с червен ирис сред бяло, каквито бяха очите на народа на Сааур. Вместо с тънки бели нокти пръстите му завършваха с черни закривени израстъци като на хищна птица. Произношението му беше съскащо, защото езикът му беше раздвоен. Джарва свали шлема от главата си, подаде го на един прислужник и произнесе гласно това, което всеки воин или велемъдър в шатрата си бе помислил:
— Змия.
Създанието кимна, като че ли това беше приветствие, а не смъртна обида.
— Да, милорд — изсъска то в отговор.
Няколко от воините на Джарва стиснаха оръжията си, но старият виночерпец, вторият по важност след Каба в двора, каза:
— Той е наш гост.
Легендите за змийския народ отдавна живееха сред Сааур, гущерския народ на Шила. Понеже не бяха като топлокръвните сааурци, това бяха създания, с които майките плашеха непослушните деца вечер. Изяждащи собствения си вид и снасящи яйца съществата от змийския народ пораждаха такъв страх и толкова омраза, подсилена с расистка страст, каквато нямаше равна на себе си дори и в най-отдалечените спомени на велемъдрите от Сааур. Според легендата и двата народа бяха създадени от Богинята в зората на времето, когато се бяха излюпили първите конници от Божествената орда. Служителите на Богинята — Зелената господарка, Владетелката на нощта — змиите бяха останали в нейните владения, докато сааурците бяха продължили да яздят с нея или с нейните богоравни братя и сестри. Изоставени в този свят от Богинята, сааурците бяха процъфтели, но споменът за другите, за змиите, беше останал. Само велемъдрият знаеше коя история е истинска и коя мит, но Джарва помнеше ясно едно: още от рождение ша-шаханските наследници бяха учени, че не може да се вярва на змиите.
— Господарю, порталът е готов — каза змиежрецът. — На пируващите с телата на сънародниците ви угощението ще омръзне и когато нощта напредне и силите им се възстановят, те ще бъдат тук.