В танцуващата повърхност на водата долови начупеното си отражение: две ярки сини очи под дебели вежди, високо чело, от което назад до раменете падаше гъста руса коса. Никой не би се усъмнил, че той е син на баща си. Носът му приличаше на майчиния му, но челюстта му и широката усмивка бяха огледална картина на баща му. Но баща му беше строен, а Ерик — не. Тесният кръст беше единственото наследство по бащина линия. Имаше масивните рамене и ръце на дядо си по майчина линия, оформени от непрекъснатата работа в ковачницата още от десетия му рожден ден. Ръцете на Ерик можеха да огъват желязо, а пръстите му — да чупят орехи. Краката му също бяха мощни от поддържането на конете за оран, на които трябваше да им се обрязват, пилят и подковават копитата. Често се случваше да повдига и каруци, за да им се сменят счупените колела.
Ерик прокара ръка по брадичката си и усети, че боде. Беше рус, доколкото е възможно за един мъж, и затова се бръснеше на два-три дни. Но знаеше, че днес майка му ще настоява да изглежда в най-добрия си вид. Забързано отиде до сламеника си зад наковалнята, като внимаваше да не събуди ковача, и взе бръснача и огледалото. Бръсненето със студена вода и без сапун не беше най-приятното нещо, но все пак не беше толкова дразнещо, колкото ако майка му наредеше да се върне пак за бръснача. Отново наплиска лицето си и започна да се стърже. Когато свърши, пак се огледа в проблясващата вода.
Никоя жена не би нарекла Ерик красив: чертите му бяха едри, почти плоски — от изпъкналата челюст до широкото чело; но той имаше открит, честен поглед, намиран от мъжете за добронамерен. А и жените го намираха за възхитителен, след като свикнеха с грубото му изражение. На петнайсет години вече имаше ръста на мъж и силата му се доближаваше до тази на ковача; никое момче не можеше да го надвие в борбата, а и малко се опитваха. Ръцете му — несръчни, когато помагаха да се сложат паници и кани на масата, бяха сигурни и ловки, когато работеха на наковалнята.
Гласът на майка му проехтя отново — настояваше да влезе вкъщи веднага. Той излезе от ковачницата — малка постройка, опряна до задната ограда на имота, заобиколи хамбара и се отправи към кухнята. Докато минаваше край отворената врата на обора, погледна конете, оставени на неговите грижи. Трима пътници гостуваха заедно с господаря си и три от конете спокойно хрупаха сено. Четвъртото животно — лежеше на земята поради рана — изцвили, поздравявайки Ерик. Той му отвърна с усмивка. През седмиците, докато се бе грижил за кобилата, тя винаги очакваше сутрешните му посещения — той я извеждаше на разходка, за да види как се поправя.
— По-късно ще дойда да те видя — каза нежно той и продължи.
В конското пръхтене се долавяше отговорът й, който не преливаше от ентусиазъм. Въпреки възрастта си, Ерик беше един от най-добрите гледачи на коне в областта, заобикаляща Даркмоор, и си беше спечелил репутацията на почти вълшебник. Много собственици биха убили ранената си кобила, но Оуен Грейлок, учителят по фехтовка на барона, я ценеше много и я остави на грижите на Ерик, защото ако той можеше да я излекува достатъчно, за да я заплодят, жребче или две щяха да възнаградят трудностите. Но Ерик беше решил да я изцери така, че да става отново и за езда.
Майка му стоеше пред задната врата на „Червената патица“, където беше кухнята. Лицето й беше самата решителност. Дребна жена с желязна сила и воля, някога Фрида беше била красива, но тежката работа и житейските грижи бяха взели своето. Още не бе навършила четирийсет, а изглеждаше почти на шейсет. Косата й бе съвсем побеляла, а някога беше лъскаво кафява. Зелените й очи гледаха строго от набръчканото й лице.
— Бързо — изкомандва тя.
— Още не е пристигнал — отвърна Ерик, като с мъка скриваше раздразнението си.
— Това е само миг — отговори тя — и ако го изпуснем, никога вече няма да имаме такъв шанс. Той е болен и може да не дойде друг път.
Ерик сбърчи вежди пред неизречения намек в думите на майка си, но тя не каза нищо повече. Във всеки случай баронът наистина рядко посещаваше по-малките си владения. По жътва идваше в някое от селата или градчетата, които снабдяваха Даркмоор с по-голямата част от богатствата му — с най-доброто грозде и най-хубавите вина на света, но обикновено посещаваше само една-единствена винарска изба, а тази в Рейвънсбърг не беше между най-престижните. Освен това Ерик беше убеден, че през последните десет години баронът нарочно избягва градчето, и знаеше по какви причини.