Артуро Перес-Реверте
Кралицата на Юга
На Елмер Мендоса, Хулио Бернал и Сесар Батман Гуемес. За приятелството. За песента.
Пролог
Телефонът звънна и тя разбра, че ще я убият. Знаеше го с такава сигурност, че застина неподвижна, с коса, залепнала по лицето сред парата от топлата вода, капеща по плочките. Зъррр. Не помръдваше, затаила дъх, сякаш неподвижността и тишината можеха да променят това, което вече се бе случило. Зъррр. Беше във ваната, в сапун до кръста, плъзгаше самобръсначката по десния си крак. Голата й кожа настръхна, сякаш току-що бе избликнал кранът на студената вода. Зъррр. От стереоуредбата в спалнята „Лос Тигрес дел Норте“ пееха за Камелия от Тексас. Предателството и контрабандата, пееха те, са несъвместими неща. Винаги се беше страхувала, че подобни песни са лоши предзнаменования, а сега те внезапно се бяха превърнали в тъмна и заплашителна реалност. Гуеро се подиграваше с това, но телефонният звън доказваше, че тя е била права, а той не. Доказваше и още нещо. Зъррр. Остави самобръсначката, излезе бавно от ваната и отиде до спалнята, като оставяше мокри следи. Телефонът беше върху леглото, малък, черен и зловещ. Погледна го, без да го докосва. Зъррр. Беше ужасена. Зъррр. Звукът му се смесваше с думите на песента, сякаш бе част от нея. Защото контрабандистите нищо не прощават, пееха „Лос Тигрес“. Гуеро си беше послужил със същите думи, смеейки се както обикновено, докато я галеше по тила и прокарваше телефона върху полата й. Ако някой път звънне, значи съм мъртъв. Тогава бягай. Колкото можеш, мое мургаво момиче. Бягай и не спирай, защото няма да ме има, за да ти помогна. И ако стигнеш на сигурно място, изпий една текила в моя памет. За добрите мигове, хубавице моя. За добрите мигове. Такъв си беше Гуеро Давила — безотговорен и смелчага. Виртуозният пилот на „Чесна“-та. Приятелите и дон Епифанио Варгас го наричаха Краля на късата писта. Беше способен да вдигне малкия самолет на триста метра, натоварен с пакети „папагал“1 и „шиле“2 — чиста стока, и да лети над водата в непрогледни нощи, насам-натам през границата, като избягва радарите на Федералната полиция и ястребите на ДЕА3. Беше способен да живее на ръба на бръснача и да изиграва собствените си карти зад гърба на шефовете. Умееше и да губи.
Водата се стичаше по тялото й и образуваше локва в краката й. Телефонът продължаваше да звъни. Знаеше, че не е необходимо да го вдига и да се уверява, че късметът на Гуеро му е изневерил. Звънът й стигаше, за да последва инструкциите му и да побегне. Но не е лесно да приемеш, че едно обикновено „зъррр“ променя толкова неочаквано посоката на живота ти. Тъй че накрая грабна телефона, натисна бутона и чу:
— Очистиха Гуеро, Тереса.
Не позна гласа. Гуеро имаше приятели и някои му бяха верни. Задължени му бяха по законите от времето, когато прекарваха марихуана и пакети фин прах в автомобилни гуми през Ел Пасо — пътя към САЩ. Би могъл да бъде всеки от тях: Нето Росас или Рамиро Васкес. Не позна кой се обаждаше, а и малко я интересуваше, защото съобщението беше ясно. Очистиха Гуеро, повтори гласът. Видяха сметката и на братовчед му. Сега е ред на семейството на братовчеда и на теб. Така че бягай, колкото можеш. Бягай и не спирай. После връзката прекъсна, тя погледна мокрите си крака и си даде сметка, че трепери от студ и от страх. Помисли си, че който и да се беше обадил, щеше да повтори същите думи, думите на Гуеро. Представи си го как слуша внимателно и се съгласява сред дим от пури и чашите на някой бар. Гуеро е срещу него, пуши трева, скръстил крака под масата, какъвто беше навикът му, с каубойските ботуши от змийска кожа с остри върхове, с кърпа около яката на ризата, пилотското яке на облегалката на стола, с ниско остригана руса коса и едва загатната, но самоуверена усмивка. Ще го направиш заради мен, братко, ако ми видят сметката. Ще й кажеш да бяга и да не спира, защото ще искат да очистят и нея.
Паниката я обзе ненадейно, много различна от вледеняващия ужас, изпитан преди малко. Това беше взрив от объркване и умопомрачение, който я накара да нададе вик, кратък и сух, и да се хване с две ръце за главата. Краката не я държаха, затова отиде до леглото и се строполи на него. Огледа се наоколо: белите и позлатени украси на рамката на леглото, картините по стените — пейзажи с двойки, разхождащи се под слънцето, порцелановите фигурки, колекционирани, за да ги подрежда на лавицата, всичко с цел да създаде красив и удобен дом. Знаеше, че това вече не е дом, а след минути щеше да бъде капан. Видя се в голямото огледало на гардероба: гола, мокра, с тъмна коса, залепнала по лицето, а сред кичурите — широко отворените черни очи, изхвръкнали от ужас от орбитите. Бягай и не спирай, бяха казали Гуеро и гласът, който повтаряше думите на Гуеро. Тогава започна да бяга.