2.
Разказват как законът го видял и тръпки ги побили.
Вече споменах, че се подвизавах из Кулиакан, Синалоа, в началото на проучванията ми, преди да се запозная лично с Тереса Мендоса. Там, където наркотрафикът отдавна е престанал да бъде незаконен и се е превърнал в обективен обществен факт. Известно количество долари, добре разпределени, ми осигуриха достъп в специализираните в тази дейност кръгове, онези, в които един любопитен и лишен от препоръки чужденец може да свърши най-неочаквано плуващ в Умайа или Тамасула с куршум в главата. Сприятелих се и с двама души: Хулио Бернал, завеждащ културните въпроси в общината и писателя от Синалоа Елмер Мендоса, чиито прекрасни романи „Самотен убиец“ и „Любовникът на Дженис Джоплин“ бях прочел, за да се потопя в атмосферата. Именно Елмер и Хулио ме ориентираха най-добре в местната обстановка. Никой от тях не се бе срещал лично с Тереса Мендоса в началото на тази история — тогава тя е била никоя, — но познаваха Гуеро Давила и други герои, които по един или друг начин бяха дърпали конците на действието. Така успях да науча голяма част от това, което зная сега. В Синалоа всичко е въпрос на доверие. В суров и сложен свят като този, правилата са прости и място за грешки няма. Човек бива представен някому от приятел, комуто въпросният някой има доверие. И последният има доверие на теб, защото има доверие на приятеля, който те е препоръчал. После, ако нещо се обърка, препоръчалият те отговаря с живота си, а ти — със своя. Бум, бум. Гробищата на североизточно Мексико са пълни с надгробни плочи с имена на хора, на които някой някога се е доверил.
Една нощ в „Дон Кихот“, изпълнена с музика и цигарен дим, докато пиехме бира и текила, след като бяхме изслушали дебелашките вицове на Педро Валдес, а преди това гледахме Енрике, чийто глас излизаше от корема и Чечито, неговата кукла, пристрастена към кокаина, Елмер Мендоса се наведе през масата и посочи един едър, мургав мъж, с очила. Той пиеше, заобиколен от голяма група хора, от ония, които никога не свалят саката или якетата си, сякаш навсякъде им е студено. Бяха с ботуши от змийска или щраусова кожа, колани с украса от пита от по хиляда долара, със сламени или бейзболни шапки със знака на „Томатерос“ от Кулиакан и с много дебели златни вериги по вратовете и ръцете. Бяхме ги видели да слизат от два много големи джипа и да влизат в заведението като у дома си. Охраната на вратата ги поздрави раболепно и не ги претърси, както останалите клиенти.
— Това е Сесар Батман Гуемес — каза Елмер тихо. — Известен наркобос.
— Има ли песни за него?
— Няколко — моят приятел се смееше, докато отпиваше. — Той уби Гуеро Давила.
Останах със зяпнала уста, загледан в групичката. Тъмни лица, сурови черти, големи мустаци и очевидно опасни. Бяха осем души, бяха дошли преди петнайсетина минути и бяха изпили двадесет и четири кутии бира. Току-що си поръчаха две бутилки уиски „Бюкенън’с“ и още две „Реми Мартен“. Балерините напуснаха сцената и се присъединиха към тях — нещо необичайно за „Дон Кихот“. Група изрусени хомосексуалисти — локалът се пълнеше с гейове в последните часове на нощта и те се смесваха без проблеми с клиентелата — им отправяха многозначителни погледи от съседната маса. Въпросният Гуемес им се усмихваше лукаво, много мъжки, а после викаше сервитьора, за да плати питиетата им. Истинско мирно съвместно съществуване.