Тереса отново се огледа разсеяно. Всъщност това не беше точно празненство, въпреки че се честваше рождения ден на кмета на Марбеля. Беше си чиста проба социална литургия, свързана с бизнеса. Трябва да отидеш, беше настоял Тео Алхарафе. В момента той разговаряше в групичката на финансистите и жените им, коректен, внимателен, с чаша в ръка, високият му силует леко приведен, орловият му профил обърнат учтиво към дамите. Дори да е за петнадесет минути, мини оттам, беше съветът му. Пестаня реагира много елементарно на някои жестове, при него оказаното внимание винаги дава резултат. А и не става дума само за кмета. С няколко „добър вечер“ и „как сте?“ ще разрешиш отведнъж куп затруднения. Разчистваш си пътища и си улесняваш нещата. Улесняваш и нас.
— Сега се връщам — каза Пати.
Беше оставила празната чаша на масата и се отдалечаваше в посока към бара: високи токове, деколте на гърба, стигащо до кръста, пълен контраст на черната рокля, която беше облякла Тереса. Като единствено украшение носеше обици — малки, обикновени перли, — и седемте тънки сребърни гривни. На връщане Пати докосна съзнателно гърба на една млада жена, разговаряща с няколко човека. Тя се обърна леко и я изгледа. Тази сладурана, беше казала Пати, поклащайки главата си, все така ниско остригана, щом погледът й попадна на нея. Тереса, свикнала с предизвикателния тон на приятелката си — Пати често нарочно прехвърляше границата в нейно присъствие, — сви рамене. Прекалено е млада за теб, Полковник, рече тя. Млада или не, отвърна другата, в Ел Пуерто нямаше да ми избяга, каквото й да направеше. Или се заблуждавам, додаде тя, след като я гледа известно време замислена, както с Едмон Дантес. Усмихваше се прекалено подчертано, докато изричаше това. Сега Тереса я наблюдаваше обезпокоена как се отдалечава: Пати започваше да залита леко, макар че щеше да издържи вероятно още няколко глътки алкохол, преди да посети за първи път тоалетната, за да си натопи носа в праха. Но проблемът не беше нито в чашите алкохол, нито в смъркането на кокаина. Проклетата Пати. Нещата отиваха все по на зле, и не само тази вечер. Колкото до самата Тереса, беше й достатъчно и вече мислеше да си тръгва.
— Лека нощ.
Беше видяла Нино Хуарес да се навърта наблизо и да я гледа изпитателно. Дребен, с русолява брадичка. Скъпи дрехи, които не можеха да се купят с парите от държавната заплата. Засичаха се понякога отдалеч. Тео Алхарафе се занимаваше с този въпрос.
— Аз съм Нино Хуарес.
— Зная кой сте.
От другия край на салона Тео, който не пропускаше нищо, отправи предупредителен поглед към Тереса. Въпреки че е наш, и че за него винаги има авансово изплащане на цялата сума, този тип е минно поле, казваха очите му. Освен това има хора, които гледат.