— Не знаех, че посещавате тези събирания — каза полицаят.
— И аз не знаех, че вие ги посещавате.
Това не беше вярно. На Тереса й беше известно, че комисарят, шеф на СБОП на Коста дел Сол, обичаше живота в Марбеля, да общува с известните личности, да се явява по телевизията, за да съобщава за извършването на тази или онази брилянтна операция в служба на обществото. Обичаше и парите. Томас Пестаня и той бяха приятели и се подкрепяха взаимно.
— Това е част от работата ми — Хуарес замълча и се усмихна. — … Както и от вашата.
Не ми харесва, реши Тереса. Има хора, които мога да купя, ако е необходимо. Някои от тях ми харесват, други — не. Този не ми харесва. Всъщност не ми харесват полицаите, които се продават. Или тези, които се продават, независимо дали са полицаи или не. Да купиш не означава да си го отнесеш вкъщи.
— Има един проблем — рече онзи тип.
Тонът му беше почти задушевен. Оглеждаше се наоколо като нея, жест на учтивост.
— Проблемите — отговори Тереса — не са по моята част. Имам хора, чиято работа е да ги разрешават.
— Този обаче не е лесен за разрешаване. Предпочитам да ви го обясня директно на вас.
После го направи със същия тон и с малко думи. Ставаше дума за ново разследване, възбудено от съдия от „Аудиенсия Насионал“, изключително усърден в работата си: някой си Мартинес Пардо. Този път съдията бил решил да остави настрани СБОП на Коста дел Сол и да разчита на градската полиция. Хуарес оставал извън играта и не можел да се намеси. Искал единствено да го изясни преди нещата да се задвижат.
— Кой по-точно в градската полиция?
— Има една доста добра група. „Делта Куатро“. Ръководи я капитан на име Виктор Кастро.
— Чувала съм да се говори за него.
— От известно време подготвят тайно работата. Съдията идва няколко пъти. Очевидно са по следите на последната пратка от лодки с полутвърд корпус, която е някъде тук. Искат да проверят няколко от тях и да направят връзката по-нагоре.
— Сериозно ли е?
— Зависи какво ще открият. Вие знаете на какво могат да се натъкнат.
— А СБОП на Коста дел Сол?… Какво мисли да прави?
— Нищо. Да гледа. Вече ви казах, че държат моите хора настрани. С това, което току-що ви разказах, съм изпълнил задължението си.
Пати се връщаше с чаша в ръка. Отново стъпваше уверено. Тереса предположи, че е минала през тоалетната да се освежи с нещо. Гледай ти, каза тя, щом дойде при тях. Виж кой е тук. Законът и редът. И какъв голям „Ролекс“ носи тази вечер суперкомисарят. Нов ли е? Лицето на Хуарес придоби мрачен израз. Той изгледа Тереса в продължение на няколко секунди. Вече знаете как стоят нещата, говореше погледът му. И съдружничката ви няма да ви бъде от помощ, ако облаците започнат да се сгъстяват.
— Извинете ме. Приятна вечер.
Хуарес се смеси с гостите. Патрисия се смееше тихичко, докато го гледаше как се отдалечава.
— Какво ти разправяше този кучи син?… Не си ли получава заплатата в края на месеца?
— Не е разумно да предизвикваш така — Тереса снишаваше глас, чувстваше неудобство. Не искаше да се гневи, най-малко тук. — Особено полицаи.
— Нали му плащаме?… Да върви на майната си.
Надигна чашата си, почти яростно. Тереса не беше сигурна дали озлоблението в думите се дължеше на Нино Хуарес или на нея.
— Слушай, Полковник. Не ме проваляй. Пиеш много. С другото също прекаляваш.
— И какво от това?… Празник е и тази вечер имам желание да се забавлявам.
— Не се занасяй. Кой ти говори за тази вечер.
— Добре, бавачке.
Тереса не каза нищо повече. Погледна приятелката си в очите, втренчено, и тя отклони поглед.
— В крайна сметка — измърмори Пати след малко, — петдесет процента от подкупа на този червей го плащам аз.
Тереса продължаваше да мълчи. Размишляваше. Почувства отдалеч тревожния поглед на Тео Алхарафе. Това нямаше край. Тъкмо запушиш една дупка и се появява друга. И не всичко се оправяше със здрав разум и пари.
— Как е кралицата на Марбеля?
Томас Пестаня се появи при тях: чаровник, популист и вулгарен. Бялото сако му придаваше вид на дебел сервитьор. С Тереса се срещаха често: близост, дължаща се на общи интереси. На кмета му харесваше да живее опасно, стига в цялата работа да имаше пари и влияние. Беше основал местна политическа партия, носеше се в мътните води на сделките с недвижими имоти. Легендата, която се раждаше около личността на Мексиканката, засилваше усещането му за власт и суета. Подсилваше също и банковата му сметка. Първоначално Пестаня беше натрупал богатството си като доверен човек на голям андалуски строителен предприемач. Купуваше парцели за фирмата, използвайки връзките и парите на своя шеф. После, когато една трета от Коста дел Сол беше негова, отиде при шефа си, за да му каже, че напуска. Наистина ли? Наистина. Виж, съжалявам. Как мога да ти се отблагодаря за службата. Вече го направихте, беше отговорът на Пестаня. Всичко е записано на мое име. По-късно, когато излезе от болницата, където се възстановяваше след получения инфаркт, бившият шеф на Пестаня месеци наред го търси с пистолет в джоба.