— Откъде знаеш?
— Как откъде? Знае го цял Кулиакан.
Четири дена след това, благодарение на една приятелка на Хулио, която имаше племенник, свързан с тоя бизнес, Сесар Батман Гуемес и аз проведохме странен и интересен разговор.
Бях поканен на барбекю в една къща сред хълмовете на Сан Мигел, във високата част на града. Там младите наркомафиоти, не толкова разточителни като бащите си, които слизаха от планината и се заселваха първо в квартал „Тиера Бланка“, а сетне щурмуваха великолепните къщи на „Чапултепек“, започваха да инвестират в дискретни къщи, в които луксът бе скрит зад вратите и се пазеше за семейството и гостите. Племенникът на приятелката на Хулио беше на двадесет и четири години, казваше се Ернесто Самюелсън и беше син на прословут наркобос от Сан Хосе де лос Орнос, който в младостта си неведнъж бе участвал в престрелки с полицията и вражески групировки, а сега излежаваше устройваща го присъда в затвора „Пуенте Гранде“ в Халиско. Петима от братовчедите му и единият от по-големите му братя бяха застреляни от други наркомафиоти, от федералните агенти или от военните. И Ернесто си бе взел бързо поука: правно образование в САЩ, бизнес в чужбина и никога на родна земя. Препрани пари в уважавана мексиканска компания за тежкотоварни автомобили и в панамски развъдници за скариди. Живееше в къща, която не биеше на очи, с жена си и двете си деца, караше непретенциозно европейско „Ауди“ и прекарваше три месеца от годината в скромен апартамент в Маями с паркиран „Голф“ в гаража. Така живееш по-дълго, обичаше да казва той. В нашия занаят завистта убива.
Ернесто Самюелсън ме представи на Сесар Батман Гуемес под навеса от тръстикови и палмови листа в своята градина. Гуемес държеше чаша бира в едната ръка и чиния с препечено месо в другата. Пише романи и сценарии за филми, каза Ернесто, и ни остави сами. Батман Гуемес говореше спокойно и тихо, с дълги паузи, които използваше, за да те изучи от глава до пети. Не беше прочел и една книга в живота си, но обожаваше киното. Говорихме за Ал Пачино — „Белязания“ беше любимият му филм, за Робърт де Ниро — „Запознай се с нашите“, „Казино“ и за това как режисьорите и сценаристите в Холивуд, тези кучи синове, никога не показваха някой наркотрафикант американец, с руса коса, а всички се казваха Санчес и бяха родени на юг от река Браво. Това за наркотрафиканта с руса коса ми бе добре дошло, така че споменах името на Гуеро Давила. И докато събеседникът ми ме гледаше много внимателно и мълчаливо иззад очилата си, изтърсих за капак и името на Тереса Мендоса. Пиша за нея, поясних аз, с ясното съзнание, че в определени кръгове и с определен вид хора лъжите винаги могат да рикошират. А ме бяха предупредили, че Батман Гуемес е толкова опасен, че когато отивал в планината, койотите запалвали огън, за да не ги приближи.
— Мина дяволски много време оттогава — каза той.
Не му давах повече от петдесет години. Беше много мургав, с ясно изразени черти на северняк. После разбрах, че не е от Синалоа, а от Аламос, щата Сонора, земляк на Мария Феликс20, започнал като каналджия и дребен контрабандист, прекарвал емигранти, трева и кока на картела Хуарес с техен камион. По-късно се издигнал в йерархията: отначало като служител на „Господаря на Небесата“, накрая — собственик на компания с тежкотоварни автомобили и друга с малки частни самолети. С тях извършвал контрабанда между планината Невада и Калифорния, докато американците затегнали въздушния контрол и затворили всички пролуки в радарната си система. Сега водеше улегнал живот, благодарение на спестяванията си, инвестирани в сигурни сделки, и от контрола на някои селища високо в планината на Синалоа, близо до границата с Дуранго, където отглеждаха канабис. Имаше голямо ранчо по пътя за Ел Саладо, с четири хиляди глави добитък: имаше бразилски говеда, и от породите „ангъс“ и „браво“. Гледаше и расови състезателни коне, бойни петли, които му носеха купища пари през октомври и ноември, по състезанията на панаира на скотовъдците.
— Тереса Мендоса — промърмори след известно време той.
Поклати глава, докато произнасяше името, сякаш си припомняше нещо забавно. После отпи глътка бира, сдъвка парче месо и отпи отново. Продължаваше да се взира в мен през очилата, малко дяволито, давайки да се разбере, че няма нищо против да говори за нещо толкова отдавнашно и че рискът от задаването на въпроси в Синалоа е изключително мой. Да говориш за мъртвите не пораждаше проблеми, песните за наркотрафиканти са пълни с истински имена и случки. Опасно бе да настъпиш живите, с риск някой да те сбърка с бъбривец и доносник. Аз приех правилата на играта, докато поглеждах към златната котва, малко по-дребна от тази на „Титаник“, висяща на дебелия синджир и проблясваща през отворената яка на карираната му риза, и без заобикалки зададох въпроса, който беше на върха на езика ми, откакто Елмер Мендоса бе споменал името му преди четири дни, в „Дон Кихот“. Казах каквото трябваше да кажа, после вдигнах поглед, а мъжът продължаваше да ме наблюдава. Или съм му симпатичен, помислих си аз, или ще си имам неприятности. След няколко секунди отпи нова глътка бира, без да престава да ме гледа. Трябва да съм му станал симпатичен, защото накрая се усмихна леко, не повече от необходимото. За филм ли ви трябва или за роман, попита той. Отговорих, че още не зная. Вероятно и за двете. Тогава ми предложи бира, взе друга за себе си и започна да ми разказва за предателството на Гуеро Давила.
20
Мария Феликс (1914–2002 г.) — една от най-големите звезди на мексиканското кино. — Б.р.