— Това за сина на Сисо Пернас сериозно ли беше?
Тереса не отговори. Беше се приближила към запотеното огледало и изтри с ръка част от парата. Там беше, с толкова неясни контури, че можеше и да не е тя, с разрошена коса, с големи черни очи, които се взираха в нея както обикновено.
— Никой няма да повярва, ако те види така — каза той.
Стоеше до нея, наблюдаваше я в изчистената от парата повърхност. Подсушаваше косата и гърба си с хавлията. Не се будалкай, говореше изражението й. Той я целуна разсеяно по косата и продължи да се суши, отивайки към спалнята. Тя остана, както си беше, подпряна на мивката, срещу запотеното си отражение. Дано никога да не се налага да го доказвам и на теб самия, помисли тя наум, поглеждайки мъжа, движещ се в съседната стая. Дано да не се наложи.
— Безпокои ме Патрисия — каза той внезапно.
Тереса отиде до вратата и остана на прага, гледаше го. Беше извадил безупречно изгладена риза от куфара — багажът на този негодник никога не се мачкаше — и разкопчаваше копчетата, за да си я сложи. Имаха запазена маса за след половин час в „Торе де Санде“. Изискан ресторант, беше казал той. В старата част. Тео знаеше всички изискани ресторанти, всички модни барове, всички луксозни магазини. Места, които сякаш бяха създадени по негова мярка, както ризата, която щеше да облече. Подобно на Пати О’Фарел изглеждаше роден за тях: двама богати глезльовци, на които светът винаги им беше длъжен, макар че той се справяше по-добре от нея. Всичко беше прекрасно и толкова далечно от „Лас Сиете Готас“, помисли си тя, където майка й — която никога не я беше целувала, — миеше съдовете в кофа на двора и си лягаше с пияните съседи. Толкова далеч от училището, където мърлявите момчета й вдигаха полата до стената на училищния двор. Направи ни чекия, жено. По една на всеки. Като подарък, иначе ще ти пръснем оная работа. Толкова далеч от дървените и цинкови покриви, от калта по босите крака и шибаната мизерия.
— Какво й има на Пати?
— Ти знаеш какво й има. И става все по-зле.
Така си беше. Да се напиваш и да се надрусваш до козирката беше лоша комбинация, но имаше и нещо друго. Сякаш Полковникът се разпадаше малко по малко, мълчаливо. Навярно думата беше примирение, въпреки че Тереса не можеше да разбере — примирение пред какво? Понякога Пати приличаше на онези корабокрушенци, които престават да плуват без видима причина. Гъл, гъл. Може би просто защото нямат вяра, или пък са уморени.
— Тя сама си е господарка. Може сама да решава какво да прави — каза Тереса.
— Въпросът не е в това. Въпросът е дали това, което прави, е изгодно за теб или не.
Съвсем типично за Тео. Не се безпокоеше за О’Фарел, а за последиците от поведението й. И за всеки случай ги прехвърляше на Тереса. Изгодно ти е или не ти е изгодно. Шефка. Неохотата, незаинтересоваността, с които Пати приемаше малкото си отговорности към „Трансер Нага“ бяха тъмната страна на проблема. По време на събранията — тя идваше все по-рядко, делегираше правата си на Тереса — седеше с отсъстващ вид или се подиграваше открито: гледаше на всичко като на игра. Харчеше много пари, преструваше се, че нищо не разбира, шегуваше се със сериозни неща, в които бяха забъркани интересите на мнозина и животът на неколцина. Напомняше на кораб с отрязани въжета. Тереса не успяваше да проумее, дали тя самата освобождаваше от отговорности приятелката си или отдалечаването идваше от Пати, от нарастващото объркване, породено от криволиците в мисълта и в живота й. Ти си лидерът, обичаше да казва тя. Аз ръкопляскам, пия, друсам се и гледам. Въпреки че навярно всички неща се случваха едновременно. И Пати се оставяше да се носи от ритъма на дните: естествения, неизбежния, към който ги тласна всичко още в началото. Навярно се заблудих в Едмон Дантес, беше споменала Пати в къщата на Томас Пестаня. Не е било това, не си била ти. Не успях да те разгадая. И вероятно, както каза тя в друг случай — с кокаин по носа и замъглен поглед, — единствено сигурното е, че рано или късно абат Фариа слиза от сцената.