— Бихме могли да продължим разговора в някои от държавните учреждения…
Стигна и дотук най-сетне, помисли си Тереса. Точно, където те очаквах.
— Струва ми се, че не, сержант — отвърна много спокойно. — Защото, ако имахте нещо конкретно, а вие го нямате, вече щях да се намирам в тези учреждения и да прекарам там точно толкова време, колкото е необходимо на моя правен отдел да ви погне и да ви гони до дупка… Изисквайки, разбира се, компенсация за морални и материални щети.
— Няма защо да реагирате така — подхвана сговорчиво капитан Кастро. — Никой в нищо не ви обвинява.
— В това съм повече от сигурна. Че никой не ме обвинява.
— Разбира се, не и сержант Иван Веласко.
Ще ти го върна тъпкано, мислеше си тя. Надяна ацтекската си маска.
— Моля?… Сержант кой?
Мъжът я гледаше с хладно любопитство. Много си готин, реши тя. С учтивите си обноски. Със сивата си коса и тези хубави мустаци. Офицер и кавалер. Колежката ти би трябвало да си мие по-често косата.
— Иван Веласко — изрече бавно капитанът. — От градската полиция. Покойник.
Сержант Монкада отново се наведе напред. Грубо.
— Свиня. Разбирате ли от свине, госпожо?
Каза го със зле сдържана ярост. Може да си е такава по характер, реши Тереса. Навярно тази червена, мръсна коса има нещо общо с това. Или работи много, или е нещастна в брака си, или кой знае какво. Не ще да е лесно да си жена в нейната професия. Или пък днес си разпределят ролите: лош и добър полицай. Срещу една мръсница, каквато предполагат, че съм. И ролята на лошия се пада на нея. Логично. Но въобще не ми пука.
— Това има ли нещо общо с калиевия перманганат?
— Бъдете добра — не звучеше никак дружелюбно. Сержантката чоплеше между зъбите си с нокътя на малкия си пръст. — Не се заяждайте с нас.
— Веласко се движеше в лоши среди — обясни простичко капитан Кастро — и го убиха преди време, когато вие излязохте от затвора. Спомняте ли си?… Сантяго Фистера, Гибралтар и всичко останало. Когато не бяхте и сънували, че ще бъдете това, което сте сега.
По изражението на Тереса не личеше да си спомня. Значи нямате нищо, размишляваше тя. Идвате да разтръскате дървото.
— Ами не — каза тя. — Въобще не се сещам за този Веласко.
— Не се сещате — рече жената. Почти изплюваше думите. Обърна се към шефа си, като че ли питаше „какво ще кажете вие, капитане“. Но Кастро гледаше към прозореца, сякаш зает с други мисли.
— В действителност не можем да го свържем с вас — продължи сержант Монкада. — А и това е минала история, нали? — отново наплюнчи пръста си и заби поглед в бележника, макар да беше ясно, че не четеше. — А този другият, Канябота, когото убиха във Фуенхирола, също ли не ви звучи познато?… Името на Олег Язиков нищо ли не ви говори?… Никога ли не сте чували за хашиш, нито за кокаин, нито за колумбийци, нито за галисийци? — тя замълча мрачно, за да даде възможност на Тереса да реагира, но мексиканката не отвори уста. — … Разбира се. Вие се занимавате с недвижими имоти, борсови сделки, винарски изби в Херес, местна политика, кътчета на данъчен рай, благотворителност и вечери с губернатора на Малага.
— И кино — отбеляза капитанът безпристрастно. Продължаваше да е обърнат към прозореца, с вид на унесен в съвсем други мисли. Почти меланхоличен.
Сержантката вдигна една ръка.
— Вярно. Забравих, че се занимавате и с кино — тонът й ставаше все по-груб, вулгарен на моменти, сякаш досега го беше потискала и сега преднамерено прибягваше до него. — … Трябва да се чувствате в пълна безопасност сред сделките си за милиони и луксозния си живот, с журналистите, които се редят на опашка, за да ви направят звезда.
И друг път са ме предизвиквали, и по-добре от нея, каза си Тереса. Или тази е прекалено наивна, въпреки злия си нрав, или действително нямат нищо, за което да се захванат.
— Тези журналисти — отвърна тя много спокойно — си имат безкрайни съдебни разправии… Колкото до вас, наистина ли вярвате, че ще се хвана да играя на стражари и апаши?
Беше ред на капитана. Беше се обърнал леко към нея и отново я гледаше.
— Госпожо, колежката и аз имаме работа, която трябва да свършим. Това включва разследвания в ход — хвърли бърз поглед, без особена надежда, към бележника на сержант Монкада. — Това посещение няма друга цел, освен тази, която ви споменахме.
— Колко учтиво и колко мило. Да ме предупредите просто така.
— Вече ви е ясно. Искахме да поговорим малко. Да се опознаем по-добре.