— Никога ли не сте мислили да се върнете, господарке?
Тереса така се вторачи в него, че той се размърда неловко на стола и отклони поглед встрани. Отвори уста, навярно за да се извини, когато тя се усмихна леко, далечна, поднасяйки към устните си чашата с вино.
— Знаеш, че не можем да се върнем — рече тя.
Поте Галвес се почесваше по слепоочието.
— Вижте, аз, разбира се, няма как. Но вие имате достатъчно средства. Имате връзки и пари… Ако искахте, със сигурност можехте лесно да го уредите.
— А ти какво би правил, ако аз се върна?
Стрелецът заби отново поглед в чинията си, смръщи се, сякаш никога не си беше поставял този въпрос. Не зная, господарке, каза след малко. Синалоа е адски далеч, да се върна е още по-невъзможно. Но казвам ви, че вие…
— Забрави — Тереса поклащаше глава сред цигарения дим. — Не искам да прекарам остатъка от живота си, прикована в Чапултепек, озъртайки се постоянно през рамо.
— Не. Но жалко все пак, нали. Онази страна не е толкова лоша.
— Я виж ти.
— Правителството е проблемът, господарке. Ако нямаше правителство, политици, нито гринговци на север от река Браво, там щеше да се живее един път… Нямаше да ни е нужна шибаната трева, нито каквото и да било друго от този род, нали?… Щяхме да се оправим дори само с доматите.
Имаше и книгите. Тереса им се посвещаваше все повече и повече. С течение на времето у нея укрепваше увереността, че светът и животът са по-лесни за разбиране чрез една книга. Сега имаше много. Бяха наредени по големина и поредици на дъбовите рафтове. Изпълваха стените на библиотеката, гледаща на юг, към градината, с много удобни кожени кресла и добро осветление. Там сядаше да чете през нощта или в много студените дни. Когато имаше слънце, излизаше в градината, настаняваше се в един шезлонг до навеса край басейна — там имаше скара, на която Поте Галвес печеше месо в неделя — и прекарваше така часове, поглъщайки жадно страница след страница. Винаги четеше две или три книги едновременно: една историческа — безкрайно увлекателна беше тази за Мексико, когато дошли испанците, Кортес и цялата тази история, — една любовна или за мистерии, третата беше от сложните, от тези, които й отнемаха много време, за да ги свърши и понякога не успяваше да ги разбере съвсем, но винаги накрая й оставаше усещането, че нещо ново се е свило на топка в нея. Четеше така, както й падне, смесвайки всичко. Един роман, който всички препоръчваха, й се видя скучен: „Сто години самота“. Повече й харесваше „Педро Парамо“. Доставяха й еднакво удоволствие както криминалните романи на Агата Кристи и тези за Шерлок Холмс, така й другите, които й костваха повече усилие, например: „Престъпление и наказание“, „Червено и черно“, „Буденброкови“. Последният беше историята на един млад богаташ и семейството му в Германия преди повече от век или нещо подобно. Беше чела и една книга за Троянската война и за странстванията на Еней. Там откри една фраза, която много я впечатли: „Единственото спасение на победените е да не очакват никакво спасение“.
Книги. Всеки път, когато минаваше покрай препълнените рафтове и докосваше подвързания гръб на „Граф Монте Кристо“, Тереса си мислеше за Пати О’Фарел. Бяха говорили по телефона предишната вечер. Чуваха се почти всеки ден, макар да минаваха по няколко, без да се видят. Как я караш, Полковник, как си, Мексиканке. По онова време Пати отказваше да се занимава с каквото и да било, свързано пряко с бизнеса. Задоволяваше се да получава пари и да харчи: кока, алкохол, момичета, пътувания, дрехи. Отиваше в Париж или Маями, или Милано и си прекарваше страхотно, в неин стил, без да се притеснява за нищо. За какво ми е, щом ти си такъв бог в бизнеса. Продължаваше да се забърква в дребни неприятности, които лесно се оправяха с нейните познанства, пари и намесата на Тео. Проблемът беше, че от смъркане и носът, и здравето й се разпадаха. Повече от грам на ден, тахикардии, проблеми със зъбите. Тъмни сенки под очите. Чуваше странни шумове, спеше лошо, пускаше музика и я спираше след броени минути, влизаше в банята или басейна и изневиделица излизаше, изпадаше в кризи на мъчителна тревожност. Държеше се показно и неблагоразумно. Дълъг й беше езикът. Говореше прекалено, при това пред всеки. И когато Тереса й го казваше в лицето, премервайки добре думите си, тя кипваше, ставаше предизвикателна, моето здраве, моята дупка между краката, моят живот и моят дял от бизнеса са си само мои, казваше тя, аз не ти се бъркам в историите с Тео, нито ти казвам как да управляваш шибаните финанси. Битката беше загубена преди време. И Тереса беше пред конфликт, в който дори разумните съвети на Олег Язиков — продължаваше да се вижда понякога с руснака, — не бяха достатъчни, за да й покажат изхода. Това ще свърши зле, беше казал мъжът от Солнцево. Да. Единственото, което ти пожелавам, Теса, е да не се опръскаш прекалено. Когато дойде. И още — решенията да не трябва да ги вземаш ти.