— Будна ли си, Мексиканке?
— Да.
След като зашепна, Пати се приближи малко. Докосваха се.
— Съжалявам.
— Не се безпокой. Заспивай.
Пак тишина. От цяла вечност не бяха оставали така, двете, спомни си тя. Почти от Ел Пуерто де Санта Мария. Или без почти. Лежеше неподвижна, с отворени очи, заслушана в неравномерното дишане на приятелката си. Сега и другата не спеше.
— Имаш ли една цигара? — попита Пати, след известно време.
— Само от моите.
— Става и от твоите.
Тереса се надигна, отиде до чантата си на шкафа и извади две цигари „Бисонте“ с хашиш. Като ги запали, пламъкът освети лицето на Пати, виолетовия хематом на челото й. Подутите, сухи устни. Уморените й, подпухнали очи се взираха в Тереса.
— Вярвах, че можем да го направим, Мексиканке.
Тереса легна отново по гръб на ръба на леглото. Взе пепелника от нощното шкафче и го сложи на корема си. Вършеше всичко бавно, без припряност.
— Направихме го — каза тя накрая. — Стигнахме много далеч.
— Нямах предвид това.
— Тогава не зная за какво говориш.
Пати се размърда до нея, смени положението си. Обърнала се е към мен, помисли си Тереса. Гледа ме в тъмнината. Или си ме спомня.
— Въобразих си, че ще мога да го понеса — каза Пати. — Ти и аз заедно, по този начин. Вярвах, че ще потръгне.
Колко странно беше всичко, разсъждаваше Тереса. Полковник О’Фарел. Тя самата. Колко странно и колко далечно. И колко трупове зад гърба им, по пътя. Хора, които убиваме, без да го желаем, докато живеем ние.
— Никой никого не е излъгал — докато говореше, приближи цигара до устните си и видя пламъчето да присветва между пръстите й. — … Намирам се там, където винаги съм била — изпусна дима, след като го задържа в дробовете си. — Никога не съм искала…
— Наистина ли мислиш така?… Че не си се променила?
Тереса клатеше раздразнено глава.
— Относно Тео… — подхвана тя.
— Мили Боже — смехът на Пати беше презрителен. Тереса усещаше как се клати до нея, сякаш смехът я разтърсваше. — По дяволите Тео.
Пак замълчаха, този път за по-дълго. После Пати отново заговори тихо.
— Спи с други… Знаеше го, нали?
Тереса сви рамене — външно и на ум, сигурна, че приятелката й не можеше да забележи нито едното, нито другото. Не го знаех, каза си на ум. Може би подозирах, но не това беше въпросът. И никога не е бил.
— Никога нищо не съм очаквала — продължи Пати замечтано. — … Само ти и аз. Както преди.
На Тереса й се прииска да е жестока. Заради Тео.
— Щастливото време в Ел Пуерто де Санта Мария, нали? — каза тя злонамерено. — … Ти и твоят блян. Съкровището на абат Фариа.
Никога преди не беше иронизирала този спомен. Никога по този начин. Пати замълча.
— Ти беше част от този блян, Мексиканке — каза накрая тя.
Звучеше като оправдание и упрек. Но не ти се падна тази карта, рече си Тереса. Това не е моята игра и никога не е била. Така че, майната му.
— Въобще не ми пука — каза. — Не съм молила да бъда там. Ти реши така, не аз.
— Вярно е. Понякога животът се обръща и ти отпуска желаното.
И това не е моят случай, помисли си Тереса. Аз нищо не съм желала. Това е най-големият парадокс на проклетия ми живот. Загаси цигарата, завъртя се към нощното шкафче и остави пепелника.
— Никога не съм можела да избирам — изговори отчетливо тя. — Никога. Нещо идваше и трябваше да се справям с него. Това е.
— А аз къде съм?
Това беше въпросът. Наистина, разсъждаваше Тереса, всичко се свеждаше до това.
— Не зная… В един момент изостана, по течението надолу.
— А ти в един момент се превърна в кучка.
Настъпи дълго мълчание. Лежаха неподвижни. Ако чуя шума на ключалка, помисли си Тереса, или стъпките на надзирателка по коридора, бих повярвала, че съм в Ел Пуерто. Стар нощен приятелски ритуал. Едмон Дантес и абат Фариа, кроящи планове за освобождаването и бъдещето си.