— Вярвах, че имаш, каквото желаеш — каза тя. — Грижех се за интересите ти, дадох ти възможност да спечелиш много пари… Поемах рискове и работех. Не е ли достатъчно?
Пати не отговори веднага.
— Аз бях твоя приятелка.
— Ти си ми приятелка — подчерта Тереса.
— Бях. Ти не спря, за да погледнеш назад. Има неща, които никога…
— Да му се не види. Сега пък играеш роля на наскърбена съпруга, защото мъжът й работи много и не мисли за нея, колкото е необходимо… Натам ли клониш?
— Никога не съм искала…
Тереса усещаше, че ядът й нараства. Защото само това можеше да бъде, каза си тя. Другата нямаше право и тя се гневеше. Полковника, или това, което беше сега, щеше да й увеси на шията дори мъртвата от тази нощ. И за това трябваше да подписва чек. Да плаща сметката.
— Проклета да си, Пати. Не ми излизай с номера от сапунени сериали.
— Разбира се. Бях забравила, че разговарям с Кралицата на Юга.
Беше се изсмяла тихо и пресекливо след тези думи. Затова гласът й прозвуча още по-хапливо и не подобри нещата. Тереса се надигна на лакът. Сляпа ярост пулсираше в слепоочията й. Главоболие.
— Какво ти дължа?… Кажи го най-сетне, в лицето ми. Кажи и ще ти платя.
Пати беше неподвижна сянка, очертана от светлината на луната, която надничаше през прозореца.
— Не става дума за това.
— Така ли? — Тереса се приближи още. Можеше да усети дъха й. — … Зная за какво става дума. Затова ме гледаш странно, защото си мислиш, че си преглътнала много в замяна на малко. Абат Фариа разкри тайната си не на този, на когото трябваше… Нали?
Очите на Пати блестяха в мрака. Мек блясък, отражение на светлината навън.
— Никога за нищо не съм те упреквала — каза тя съвсем тихо.
Луната в очите й ги правеше уязвими. А може би не е луната, помисли си Тереса. Вероятно и двете се излъгахме още в началото. Полковник О’Фарел и нейната легенда. Внезапно я напуши смях, докато си мислеше колко млада и колко глупава е била. После я връхлетя прилив на нежност, който я разтърси до върха на пръстите и устните й леко се разтвориха от изненада. Избликът на негодувание дойде след това, като помощ, изход, утеха, дадени от другата Тереса, която винаги я дебнеше в огледалата или сянката. Вкопчи се в тях с облекчение. Нуждаеше се от нещо, което да заличи тези особени три секунди, да ги задуши с категорична жестокост като с удар със секира. Изпита абсурден порив да се обърне с ярост към Пати, да застане над нея, да я разтърси грубо, да разкъса нейните и своите дрехи и да й каже, сега ще си го получиш, веднъж завинаги и най-сетне ще сключим мир. Но знаеше, че не е това. Че нищо не се плащаше така. Че вече бяха прекалено далеч една от друга, вървяха по пътища, които никога нямаше да се пресекат. И в това двойно просветление пред себе си, тя отгатна, че Пати го разбираше така, както и тя.
— И аз не зная накъде отивам — каза тя. После се приближи към тази, която беше нейна приятелка и я прегърна мълчаливо. Усещаше нещо непоправимо прекършено в себе си. Безпределно отчаяние. Сякаш момичето от скъсаната снимка, с големите, учудени очи, беше се върнало и плачеше вътре в нея.
— Тогава гледай да не разбереш, Мексиканке… Защото можеш и да стигнеш.
Останаха прегърнати и неподвижни през остатъка на нощта.
Пати О’Фарел се самоуби три дни по-късно, в къщата си в Марбеля. Прислужницата я откри в банята, гола, потопена до брадичката в студена вода. На шкафчето и по земята намериха няколко опаковки от сънотворни и бутилка уиски. Беше изгорила всичките си книжа, снимки и лични документи в камината, но не остави прощално писмо. Нито за Тереса, нито за другиго. Напусна всичко като човек, който се измъква тихо от стаята и притваря леко вратата, за да не вдига шум.
Тереса не отиде на погребението. Дори не видя трупа. Следобеда, когато Тео Алхарафе й съобщи новината по телефона, тя се качи на „Синалоа“, сама, единствено с екипажа и Поте Галвес. Прекара два дни в открито море, седнала на шезлонг на задната палуба. Гледаше дирята на кораба, без да отрони дума. Дори не чете. Съзерцаваше морето, пушеше. Понякога пиеше текила. От време на време по палубата отекваха стъпките на стрелеца, който я наобикаляше отдалеч. Отиваше при нея само в часовете за обяд или вечеря. Не казваше нищо, подпираше се на борда и чакаше, докато шефката му правеше отрицателен знак с глава и той отново изчезваше. Или отиваше да й занесе яке, когато облаците закриеха слънцето или то залязваше зад хоризонта и студът се усилваше. Екипажът стоеше още по-надалеч. Несъмнено синалоецът ги беше инструктирал и те се опитваха да не й се пречкат. Капитанът говори с Тереса само два пъти: първия път, когато тя се качи и нареди да плават, „докато ви кажа стига, и не ми пука накъде“, втория, когато два дни по-късно се качи на мостика и каза „да се връщаме“. През тези четиридесет и осем часа Тереса не задържа мисълта си за пет поредни секунди нито върху Пати, нито върху нещо друго. Всеки път, когато образът на приятелката й я навестяваше, вълна, чайка, носеща се в далечината, светлината, отразяваща се в морето, мъркането на мотора под палубата, вятърът, развяващ косите пред лицето й, заемаха цялото полезно пространство на мисълта й. Голямото предимство на морето е, че можеш да прекараш часове, гледайки го, без да разсъждаваш. Без да си спомняш. Можеш дори да накараш спомените да останат в дирята на плаващия съд с лекотата, с която те идват, да пресекат пътищата си с твоя без последици, подобно на корабни светлини в нощта. Тереса го беше научила от Сантяго Фистера: това се случва само в морето, защото то е жестоко и егоистично като човешките същества, освен това в своята простота не познава смисъла на сложни думи като жалост, рани и угризения. Навярно затова успокоява болките. Можеш да се разпознаеш в него или да се оправдаеш, докато вятърът, светлината, полюшването, плисъкът на водата в корпуса извършват чудото да отдалечат, да успокоят всяка скръб, всяка рана и всяко угризение, докато болката изчезне.