— Кълна ти се, Теса, че никога не съм изпитвал страх. От нищо. Нито дори в Афганистан. Не. Онези луди фанатици и тяхното „Аллах акбар“, което смразява кръвта. Не. Не се страхувах и когато започнах. Бизнеса. Но откакто се е родил синът ми, зная какво е страх. Да. Когато нещо не се получи, вече не е възможно. Не. Да оставиш нещата, както са си. Да побегнеш.
Беше се спрял и гледаше морето, облаците, отместващи се бавно на запад. Въздъхна носталгично.
— Хубаво е да побегнеш — каза той. — Когато се налага. Ти го знаеш по-добре от всеки друг. Да. Само това си правила в живота си. Да бягаш. С желание или без.
Продължаваше да съзерцава облаците. Вдигна ръце на височината на раменете си, сякаш искаше да прегърне Средиземно море, после ги отпусна безпомощно и се обърна към Тереса.
— Ще го задържиш ли?
Погледна го, без да отговори. Шум на вода и студена пяна в нозете й. Язиков се беше втренчил в нея, отвисоко. Тереса изглеждаше много мъничка до огромния славянин.
— Какво беше детството ти, Олег?
Той се почеса по тила, изненадан. Неловко му беше. Не зная, отвърна мъжът. Като на всички в Съветския съюз. Нито лошо, нито добро. Пионерчета, училище. Да. Карл Маркс. Социализъм. Лошият американски империализъм. Такива неща. Много варено зеле, доколкото си спомням. И картофи. Много картофи.
— Аз познавам продължителния глад — каза Тереса. — Имах само един чифт обувки, майка ми позволяваше да ги слагам само за училище, докато ходех.
Крива усмивка се появи на устните й. Майка ми, повтори вглъбена в мислите си. Усещаше старо озлобление да я пробожда отвътре.
— Съдираше ми кожата от бой, когато бях малка — продължи тя. — … Беше алкохоличка и нещо като проститутка, след като баща ми я остави… Караше ме да нося бири на приятелите й, влачеше ме за косата, раздаваше удари и ритници. Пристигаше в малките часове на нощта с шайката си, смеейки се безсрамно. Или пък идваха да я търсят, блъскаха по вратата, пияни… Загубих девствеността си, преди да загубя невинността си, беше с няколко момчетии, някои по-малки от мен…
Замълча внезапно, остана така дълго, с разрошена коса, паднала пред лицето. Усещаше как яростта бавно се разтапя в кръвта й. Вдиша дълбоко и тя изчезна напълно.
— Колкото до бащата — каза Язиков, — предполагам, че става дума за Тео.
Тя отвърна на погледа му, без да проговори. Безчувствена.
— Това е втората част — въздъхна отново руснакът. — На проблема.
Тръгна, без да се обърне и да провери дали Тереса го следва. Тя го гледа известно време как се отдалечава, после пое след него.
— Едно нещо научих във войската, Теса — заговори Язиков замислен. — Във вражеска територия е опасно да оставяш багаж зад гърба си. Съпротива. Неприятелски ядра. Консолидацията на терена изисква елиминирането на конфликтните точки. Да. Фразата е дословна. Регламентирана. Повтаряше я моят приятел сержант Скобелцин. Да. Всеки ден. Преди да му прережат гърлото в долината на Паншир.
Пак беше спрял и отново я гледаше. Дотук мога да стигна аз, казваха светлите му очи. Другото си е твоя работа.
— Оставам сама, Олег.
Стоеше неподвижна срещу него, вълните подкопаваха пясъка под краката й, когато се оттегляха назад. Мъжът се усмихна приятелски. Тъжно.
— Колко странно, че казваш това. Мислех, че винаги си била сама.
15.
Приятели имам в моята страна, които казват, че ме обичат.
Съдията Мартинес Пардо не беше симпатичен човек. Разговарях с него в последните дни на моето разследване: двадесет и двеминутен, не особено приятен разговор в кабинета му в „Аудиенсия Насионал“. Съгласи се да ме приеме с неохота и то едва след като му изпратих дебела папка с моите проучвания до момента. Името му фигурираше в тях, разбира се. Заедно с много други неща. Обичайният избор: или да остане вътре по един удобен за него начин, или да остане извън. Избра първото, със собствената версия на фактите. Елате и ще поговорим, каза той накрая, когато се свързахме по телефона. Така че отидох до сградата на „Аудиенсия Насионал“. Подаде ми сухо ръка и седнахме да говорим, всеки в единия край на масата. На стената имаше знаме и портрет на краля. Мартинес Пардо беше нисък, пълен, с прошарена брада, която не закриваше изцяло един белег на лявата му буза. Съвсем не беше от съдиите — звезди по телевизията и пресата. Безличен и резултатен, казваха за него. С проклет характер. Белегът беше стар спомен: колумбийски наемни убийци, наети от галисийски наркотрафиканти. Може би това правеше характера му такъв.