Започнахме с обсъждане на положението на Тереса Мендоса. Кое я беше довело дотук, обратът в живота й, който щеше да се извърши в следващите седмици, ако успееше да остане жива. За това не знам, каза Мартинес Пардо. Аз не се занимавам с бъдещето на хората, освен ако не е да им осигуря присъда от тридесет години затвор, стига да мога. Моята работа е миналото им. Факти и минало. Престъпления. От последните Тереса Мендоса е извършила много.
— Ще се почувствате измамен в такъв случай — отбелязах аз. — Толкова работа за нищо.
Това беше моят начин да отвърна на неговата неприветливост. Погледна ме над очилата за четене, увиснали на върха на носа му. Нямаше вид на щастлив човек. Във всеки случай не и на щастлив съдия.
— Беше ми в ръцете — отвърна той.
После замълча, сякаш премисляше дали тези четири думи бяха подходящи. Безличните и резултатни съдии също имат своите чувства, казах си аз. Своя суета. Беше ти в ръцете, но сега не е. Измъкна се между пръстите ти и се върна в Синалоа.
— Колко време бяхте по петите й?
— Четири години. Продължителна работа. Не беше лесно да се натрупат факти и доказателства, че е замесена в контрабандата. Инфраструктурата й беше много добра. Много интелигентно изградена. Всичко беше снабдено с механизми за сигурност, независими едно от друго отделения, така че корабът да не потъне, дори когато някое от тях е наводнено. Демонтираш едното и всичко свършва дотам. Невъзможно е да докажеш връзката нагоре.
— Но вие го направихте.
Само отчасти, съгласи се Мартинес Пардо. Трябваше ми повече време, повече свобода на действие. Но ги нямах. Тия хора се движеха в определени кръгове, в това число и този на политиците. Включително и в неговия, този на самия съдия. Това позволяваше на Тереса Мендоса да види отдалеч задаващите се удари и да ги парира. Или да сведе до минимум последствията. В конкретния случай, поясни той, работата му вървяла добре. На помощниците му — също. Били на път да увенчаят с успех дълъг и търпелив труд. Четири години, беше ми казал той, в плетене на паяжината. И изневиделица всичко свърши.
— Вярно ли е, че ви разубедиха от Министерство на правосъдието?
— Това не е уместен въпрос — беше се дръпнал назад на стола и ме гледаше с досада. — Отказвам да отговарям.
— Разправят, че лично министърът е упражнил натиск върху вас, в съгласие с посолството на Мексико.
Вдигна ръка. Неприятен жест. Авторитарна ръка на съдия в действие. Ако продължавате по този начин, предупреди той, разговорът ще приключи. Никой никога не е упражнявал натиск върху мен.
— Обяснете ми тогава защо в крайна сметка не сте направили нищо срещу Тереса Мендоса.
Размисли малко върху въпроса ми, навярно за да реши дали глаголът „обяснете ми“ съдържа обида на властта. Накрая реши да ме помилва. In dubio pro reo88. Или нещо подобно.
— Вече ви казах — отбеляза той. — Нямах време да събера достатъчно материал.
— Въпреки Тео Алхарафе?
Отново ме погледна както преди. Не му се нравех нито аз, нито моите въпроси и това не помагаше на разговора.
— Всичко, отнасящо се до това име, е поверително.
Позволих си въздържана усмивка. Хайде де. На този етап.
— Вече е все едно — казах аз. — Предполагам.
— Е, за мен не е.
Размислих няколко мига върху казаното. Предлагам ви сделка, рекох накрая. Аз забравям за Министерство на правосъдието, а вие ми разказвате за Алхарафе. Уговорката си е уговорка. Смених въздържаната усмивка с гримаса на любезна молба, докато съдията размишляваше. Съгласен съм, каза той. Но ще запазя за себе си някои подробности.
— Вярно ли е, че сте му предложили имунитет в замяна на информация?
— На този въпрос няма да отговоря.
Започваме зле, казах си аз. Кимнах няколко пъти замислено в знак на съгласие, преди да настъпя отново.
— Твърдят, че сте го преследвали неотклонно. Че сте събрали дебело досие за него и сте го пъхнали под носа му. И че вътре е нямало нищо, свързано с наркотрафика. Че сте го хванали заради финансови неуредици.
— Може би.
Гледаше ме безучастно. Ти излагаш нещата, аз потвърждавам. Не разчитай на много повече.
— „Трансер Нага“?
— Не.
— Бъдете любезен, отвърнете ми с взаимност. Аз съм добро момче.
Пак се замисли, но за кратко. В крайна сметка, трябва да си бе казал, какво толкова го умувам. Този пункт е горе-долу ясен.
88
In dubio pro rео (лат.) — в случай на съмнение (съдът решава) в полза ни подсъдимия. — Б.р.