— Искам Алберто да е в морето с всичките си машинарии.
Рисокарпасо, гибралтарският инженер, кимна. Беше рус, с момичешко лице, почти без брада. Вглъбен в себе си. Много ефективен в своята област. Ризите и панталоните му винаги бяха смачкани от часовете, прекарани пред радиоприемника или компютъра. Тереса го беше наела, защото можеше да прикрива връзки и операции, извършени по Интернет, като отклоняваше всичко към фиктивното покритие на страни без достъп за европейските и американските полицаи: Куба, Индия, Либия, Ирак. Въпрос на няколко минути беше да отвори, да използва и да затвори без следа няколко електронни адреса, прикрити зад местни сървъри на тези или други страни, като прибегне до номера на крадени кредитни карти или използва подставени лица. Беше експерт и в стенографията и в системата PGP93.
— На кой кораб?
— Който и да е, стига да е лек. Да не бие на очи. „Феърлайн Скуадрън“, който е в Банус, става — Тереса посочи на инженера обширна зона на морската карта, на запад от Алборан. — Ще координираш комуникациите оттам.
По устните на гибралтареца трепна стоическа усмивка. Латакия и докторът го гледаха ехидно: всички знаеха, че в морето му става лошо като на детска въртележка, но без съмнение Тереса си имаше съображения.
— Къде ще е връзката с „Ксолоицкуинтле“? — заинтересува се Рисокарпасо. — Има зони с лошо покритие.
— Ще разбереш, като му дойде времето. А ако няма покритие, ще работим с радиовръзка, като използваме прикритието на каналите на риболовните кораби. Установени фрази за смяна на една честота с друга, между сто и двадесет и сто и четиридесет мегахерца. Приготви списък.
Звънна един от телефоните. Секретарката в офиса в Марбеля беше получила съобщение от посолството на Мексико в Мадрид. Молеха госпожа Мендоса да приеме един от служителите им по спешен въпрос. В какъв смисъл спешен, поиска да узнае Тереса. Не казаха, беше отговорът. Но служителят вече е тук. Средна възраст, добре облечен. Много възпитан. На визитната му картичка пише „Ектор Тапиа, секретар в посолството“.От петнадесет минути седи в приемната. Придружава го и друг господин.
— Благодаря ви, че ни приехте, госпожо.
Познаваше Ектор Тапиа. Бяха се виждали бегло преди няколко години, когато уреждаше в мексиканското посолство в Мадрид документацията за двойното си гражданство. Кратка среща в сградата на улица „Карера де Сан Херонимо“. Няколко думи, до известна степен сърдечни, подпис на документите, време за една цигара, кафе и лек разговор за незначителни неща. Спомняше си го като изключително възпитан, дискретен. Въпреки че беше наясно с цялата й история — или може би точно заради това, — я беше приел учтиво и беше свел бюрократичните формалности до минимум. За почти дванадесет години това беше единственият пряк контакт на Тереса с властите в Мексико.
— Разрешете да ви представя господин Гилермо Ранхел, американец.
Тапиа като че ли се чувстваше неловко в заседателната зала с ламперия от тъмно орехово дърво, приличаше на човек, който не е сигурен, че се намира на подходящото място. Грингото обаче се чувстваше съвсем удобно. Гледаше магнолиите в градината през отворения прозорец, старинния английски стенен часовник, качествената кожа на креслата, безценната рисунка на Диего Ривера — „Скица за портрета на Емилио Салата“, — в рамка на стената.
— Всъщност съм от мексикански произход като вас — каза той, докато съзерцаваше все още мустакатия образ на Салата с доволен вид. — Роден съм в Остин, Тексас. Майка ми беше мексиканка.
Испанският му беше перфектен, говореше като северняк. Явно го беше практикувал в продължение на много години. Кестенява, ниско подстригана коса, рамене на борец. Бяло поло под лекото сако. Тъмни очи, бързи и съобразителни.
— Господинът — обясни Ектор Тапиа — има информация, която би искал да сподели с вас.
Тереса ги покани да се настанят в две от четирите кресла, поставени около голям арабски поднос от кована мед. Тя самата седна в трето и постави пакета „Бисонте“ и запалката на масичката. Беше намерила време да се пооправи: косата й бе прибрана на конска опашка със сребърна шнола, носеше тъмна, копринена блуза, черен джинсов панталон, мокасини, велуреното й сако бе метнато на облегалката на стола.
— Не съм сигурна, че тази информация ме интересува — каза тя. Посребрената коса на дипломата, вратовръзката и костюма му с безукорна кройка контрастираха с вида на грингото. Тапиа беше свалил очилата си с телени рамки и ги оглеждаше намръщено, сякаш не беше доволен от състоянието на стъклата.