— Тази ви интересува — той сложи очилата си и я погледна замислено. — Дон Гилермо…
Другият вдигна голямата си ръка.
— Уили. Можете да ме наричате Уили. Така ми казват всички.
— Добре. Значи Уили работи за американското правителство.
— За ДЕА — уточни другият, без неудобство.
Тереса тъкмо изваждаше цигара от пакета. Продължи да бърка вътре, без да трепне.
— Моля?… За кого казахте, че работите?
Сложи цигарата в устата си и посегна към запалката, но Тапиа вече се пресягаше вежлив през масата. Чу се щракане и огънчето й бе поднесено.
— Де — Е — А — повтори Уили Ранхел, като проточваше звуците. — … Drug Enforcement Administration. Знаете ги. Службата за борба с наркотиците в моята страна.
— Да му се не види. Не ми го казвайте — Тереса издуха дима, наблюдавайки грингото. — … Много далеч ми се виждате от вашето поле на действие. Не знаех, че учреждението ви има интереси в Марбеля.
— Вие живеете тук.
— И какво общо имам аз?
Наблюдаваха я, без да проговорят, няколко секунди, после се спогледаха. Тереса забеляза как Тапиа повдигна елегантно едната си вежда. Това си е твоя работа, приятелю, говореше изражението му. Аз служа само за свръзка.
— Хайде да се разберем, госпожо — каза Уили Ранхел. — Това, което ме доведе тук, няма нищо общо с начина, по който си изкарвате прехраната. Същото важи и за дон Ектор, който бе така вежлив да ме придружи. Посещението ми е свързано с неща, случили се преди много време…
— Преди дванадесет години — уточни Ектор Тапиа, много встрани от случая. Или извън него.
— … И с други, които са на път да се случат. Във вашата страна.
— Моята страна, казвате.
— Точно така.
Тереса погледна цигарата. Няма да изчакам да я допуша, говореше мимиката й. Тапиа я разбра отлично, защото отправи неспокоен поглед към другия. Давай, че ще я изпуснем. Караше го безмълвно да побърза. Ранхел явно беше съгласен с него. Така че подхвана по същество.
— Говори ли ви нещо името Сесар Батман Гуемес?
Три секунди мълчание, два погледа, вперени в нея. Изпусна дима толкова бавно, колкото можеше.
— Всъщност не.
Двата погледа се пресякоха помежду си. После отново се насочиха към нея.
— Въпреки това — каза Ранхел, — вие сте го познавали преди време.
— Колко странно. Тогава щях да си го спомням, нали? — погледна часовника на стената, търсеше учтив начин да стане и да сложи край на разговора. — … А сега, ще ме извините…
Двамата мъже пак се спогледаха. Тогава този от ДЕА се усмихна. Направи го широко, приветливо. Почти дружелюбно. В неговия занаят, помисли си Тереса, хората, които се усмихват така, пазят ефекта за особени случаи.
— Дайте ми само още пет минути — каза грингото. — За да ви разкажа една история.
— Харесват ми само историите с добър край.
— Краят зависи от вас.
И Гилермо Ранхел, когото всички наричаха Уили, започна да разказва. ДЕА, обясни той, не е корпус за специални операции. Занимава се със събиране на данни от полицейски характер, поддържа мрежа от осведомители, изработва подробни доклади за дейностите, свързани с производството, трафика и пласирането на наркотиците, свързва всичко това с лични и фамилни имена и структурира даден случай, за да издържи пред съда. За тази цел се използват агенти. Като него. Хора, които проникват в организациите на наркотрафикантите и действат там. Самият Ранхел е работил така, първо внедрен в група на мексиканци, живеещи в Калифорния, после — в Мексико, като ръководител на агенти под прикритие, в продължение на осем години. С изключение на един период от четиринадесет месеца, през които е бил в Меделин, Колумбия, свръзка между своята агенция и съответните служби към местната полиция, натоварен със залавянето и смъртта на Пабло Ескобар. Оказа се, че прословутата снимка на мъртвия наркобос, заобиколен от мъжете, които го бяха убили в Лос Оливос, е направена от самия Ранхел. Сега тя висеше в рамка на стената в кабинета му във Вашингтон.
— Не виждам как всичко това може да интересува мен — каза Тереса.
Гасеше цигарата в пепелника, без да бърза, но решена да приключи този разговор. Не за първи път полицаи, агенти или трафиканти идваха с разни истории. Не възнамеряваше да си губи времето.