После двамата останаха мълчаливи, гледаха как морето потъмнява съвсем. Накрая Язиков отново извърна глава, много бавно.
— Решила ли си вече за Тео? — попита кротко той.
— Не се притеснявай за него.
— Операцията…
— Не се притеснявай и за операцията. Всичко е наред. Включително Тео.
Отпи пак от текилата. Думите от песента за Ламберто Кинтеро оставаха някъде назад, когато стана и се отправи към градината с бутилката в ръка, към тъмния правоъгълник на басейна. Гледаше минаващите момичета и не внимаваше за друго, казваше песента. Когато няколко точни изстрела отнеха живота му. Вървеше между дърветата, ниските клони на върбите докосваха лицето й. Последните строфи заглъхваха зад нея. Мост към Бялата Земя, ти го видя да минава. Нека ви напомня, че Ламберто никога не ще бъде забравен. Стигна до вратата към морския бряг и в този момент чу зад гърба си, по плочите, стъпките на Поте Галвес.
— Остави ме сама — каза тя, без да се обръща.
Стъпките спряха. Тя продължи да върви, събу обувките си, когато усети под краката си мекия пясък. Звездите образуваха свод от блестящи точици до тъмната линия на хоризонта, над морето, което се плискаше край плажа. Отиде до брега, нозете й се мокреха от прииждащите и оттеглящи се вълни. Виждаха се две раздалечени и неподвижни светлини: риболовни кораби, които вършеха работата си близо до крайбрежието. Далечните лампи на хотел „Гуадалмина“ я осветиха, когато си смъкна джинсите, бикините и блузата, за да навлезе много бавно във водата, от която кожата й настръхваше. Все още носеше бутилката в ръка, отпи отново, за да прогони студа. Много дълга глътка, наситен мирис на текила, които се качи през ноздрите й, почти я задуши. Водата стигаше до бедрата й, леки вълни, които я караха да се олюлява на краката си, забити в пясъчното дъно. Сетне, без да се осмелява да погледне другата жена, която бе останала на брега, до купа с дрехите, и продължаваше да я наблюдава, хвърли бутилката в морето и се остави да потъне в студената вода. Усещаше я как се затваря, черна, над главата й. Плува няколко метра под вода, после излезе, като изтръска косите и морските капки от лицето си. Тогава започна да навлиза все повече и повече в тъмната и студена повърхност, напредваше с уверени движения на ръцете и краката, потапяше лицето до очите си, вдигаше го отново, за да вдиша, после надолу и все по-надолу. Отдалечаваше се от брега докато стигна място, където не достигаше дъно и всичко постепенно изчезна, освен нея и морето. Тази тъмна маса, подобна на смъртта, на която имаше желание да се отдаде, и да усети покой.
Върна се. Изненада се, че го направи. Блъскаше си главата в опит да разбере защо не продължи да плува до сърцето на нощта. Сметна, че е отгатнала, когато отново стъпи на пясъчното дъно, облекчена и смаяна, че усеща твърда земя. Излезе от водата, трепереща от студ. Другата жена си беше отишла. Нямаше я вече до дрехите, хвърлени на плажа. Несъмнено, помисли си Тереса, е решила да ме изпревари и ме чака там, накъдето съм се запътила.
Зеленикавата светлина на радара осветяваше отдолу, в полумрака, лицето на капитан Черки, белите косми, които бяха покарали по зле избръсната брадичка.
— Там е — каза той и посочи една тъмна точка на екрана.
От вибрирането на двигателя на „Тарфая“ тънките преградни стени на тясната капитанска каюта потреперваха. Тереса се беше облегнала до вратата. Беше с дебел пуловер с голяма яка, който я пазеше от студа, пъхнала ръце в джобовете на непромокаемото яке. Докосваше пистолета с дясната. Капитанът се обърна и я погледна.
— След двадесет минути — рече той, — освен ако не разпоредите нещо друго.
— Това е вашият кораб, капитане.
Черки се почесваше по главата под вълнената шапка и хвърли поглед към малкия осветен екран на GPS. Присъствието на Тереса го смущаваше, притесняваше се и останалата част от екипажа. Необичайно е, беше протестирал той в началото. И опасно. Но никой не му даде възможност да избира. След като провери местоположението, мароканецът завъртя кормилото наляво, наблюдавайки внимателно как стрелката на осветения на таблото компас се закрепва на желаното място, после задейства автоматичния пилот. На екрана на радара сигналът сега беше точно пред носа на кораба, на двадесет градуса от линията, сочеща севера на компаса. Точно десет мили. Другите тъмни точици, бледи следи от двете лодки, които се бяха отдалечили след прехвърлянето на последните пакети хашиш на риболовния кораб, вече от тридесет минути бяха извън обсега на радара. Брегът на Ксауен вече оставаше далеч зад тях.