— Бисмиллах — каза Черки.
В името на Господа, преведе си Тереса. Да тръгваме натам. Това я накара да се усмихне в тъмното. Мексиканци, мароканци или испанци, всички те имаха някъде своя свети Малверде. Забеляза, че Черки се обръща от време на време, поглежда я с любопитство и зле прикрит упрек. Беше мароканец от Танжер, опитен риболовец. Тази нощ печелеше толкова, колкото нямаше да изкара с мрежите си за пет години. Клатушкането на „Тарфая“ по вълните намаля малко, когато капитанът бутна лоста за увеличаване на скоростта в нова посока и грохотът на двигателя се усили. Тереса видя, че скоростта се покачваше на шест възела. Погледна навън. От другата страна на запотените стъкла нощта се разливаше — тъмна, подобна на черно мастило. Сега плаваха с включени светлини. На радарите се виждаха както с включени, така и с угасени светлини, а един кораб без осветление винаги буди подозрение. Запали нова цигара, за да смекчи миризмите: на гориво, която проникваше до стомаха й, на масло, на рибарски мрежи, на палуба, просмукана от мириса на стар улов. Усещаше, че й се повдига леко. Точно сега. С всичките тия негодници, които я гледаха.
Излезе навън, в тъмнината, на палубата, мокра от нощната влага. Вятърът разроши косите й и малко я освежи. До планшира98 се виждаха коленичили сенки, сред пакетите от по четиридесет килограма, увити в найлон, с дръжки, за да е по-лесно прехвърлянето им. Бяха петима мароканци, доверени хора, които също като капитан Черки бяха работили и преди за „Трансер Нага“. На предната и на задната част на кораба, очертаващи се наполовина от светлините, Тереса различи още две сенки: ескортът й. Мароканци от Сеута, млади, мълчаливи и в отлична форма, доказали предаността си, всеки с по един автоматичен пистолет „Инграм 380“ с петдесет патрона под якетата и две гранати МК2 в джобовете. Доктор Рамос ги наричаше аркеньос99. Той разполагаше с дузини такива хора за подобни случаи. Вземете двама аркеньос, шефке, беше й казал той. За да съм спокоен, докато сте на борда. Щом този път толкова упорствате да отидете, което ми се струва ненужен риск и лудост, а и не вземате Поте Галвес, разрешете ми да се погрижа поне малко за сигурността ви. Зная, че на всички им е платено добре и прочие. Но за всеки случай.
Отиде на кърмата и се увери, че последната гумена лодка, „Валиънт“, дълга десет метра и с два мощни двигателя, си беше на мястото, теглена от дебело въже, все още с тридесет вързопа на борда. Друг мароканец, наметнат с няколко одеяла, седеше вътре. После запали цигара, облегната на влажния планшир, загледана в проблясващата диря от пяна, която вдигаше носът на риболовния кораб. Нямаше нужда да е там и го знаеше. Неразположението в стомаха й се изостри като упрек. Но не в това беше проблемът. Сама беше пожелала да отиде, да следи лично всичко поради сложни подбуди, които имаха много общо с мислите, въртящи се в главата й през последните дни. С неизбежния ход на нещата, които вече нямаха връщане назад. Почувства страх — познатия, неудобен, стар, физически осезаем страх, загнезден в паметта и тялото й, — когато няколко часа по-рано на борда на „Тарфая“ се приближаваше към мароканския бряг, за да проследи товаренето от гумените лодки. Ниски сенки, тъмни фигури, без светлина, без излишен шум, без друг контакт по радиовръзката, освен анонимно пращене по предварително уговорените честоти, едно-единствено обаждане по мобилен телефон на всяка лодка, за да се потвърди, че всичко на сушата върви добре. В това време капитан Черки следеше трескаво радара и дебнеше за сигнал от „арабката“ или от друг непредвиден обект, за хеликоптера, за прожектора, който би могъл да ги освети и да отприщи катастрофата или ада. Някъде в нощта, навътре в морето, на борда на яхтата „Феърлайн Скуадрън“, съпротивлявайки се с хапчета и примирение на пристъпите на морската болест, Алберто Рисокарпасо седеше пред своя лаптоп, свързан с Интернет. С всички радиоапарати, телефони, кабели и батерии около себе си, той следеше операцията като авиодиспечер, бдящ за движението на поверените му самолети. По на север, в Сотогранде, доктор Рамос навярно пушеше лула след лула — той отговаряше за радиовръзката и мобилните телефони, по които никой никога не беше говорил и които щяха да бъдат използвани само през тази нощ. В един хотел в Тенерифе, на няколко стотици километри в Атлантика, Фарид Латакия изиграваше последните ходове на рискования блъф, който щеше да позволи, с малко късмет, да приключат с „Тиерна инфансия“ според предвидените планове.