Вярно е, помисли си Тереса. Докторът имаше право. Нямаше нужда да присъствам и въпреки това, ето ме тук, опряна на борда на вмирисания риболовен кораб, рискувам свободата и живота си, играя странната игра, от която този път не мога да се измъкна. Сбогувам се с толкова много неща и утре, когато изгрее слънцето, което сега свети над Синалоа, те ще са останали завинаги в миналото. В джобовете ми тежат добре смазана „Берета“ и добре зареден с патрони „Парабелум“. Автоматичен пистолет, какъвто не съм носила в себе си от дванадесет години и който има по-скоро отношение към мен, ако нещо се случи, отколкото към останалите. Гаранцията ми, че ако нещо се обърка, няма да отида в шибан марокански затвор, нито пък в испански. Увереността, че във всеки момент мога да отида там, където аз желая.
Хвърли фаса в морето. Прилича на преминаване през последното препятствие, разсъждаваше тя. Последното изпитание, преди да се отдаде на почивка. Или предпоследното.
— Телефонът, госпожо.
Взе мобилния телефон, който й подаваше капитан Черки, влезе в помещението с кормилната рубка и затвори вратата. Беше специален SAZ88, кодиран за ползване от полицията и тайните служби. Чрез него Фарид Латакия беше намерил шестте гумени лодки, за които плати цяло състояние на черния пазар. Докато го вдигаше към ухото си, погледна сигнала, който капитанът сочеше на екрана на радара. На една миля тъмното петно на „Ксолоицкуинтле“ се концентрираше при всяко прихващане с антената. Имаше някаква светлина на хоризонта, различаваща се сред високите вълни.
— Това фарът на Алборан ли е? — попита Тереса.
— Не. Алборан е на двадесет и пет мили, а фарът се вижда едва от десет. Тази светлина е корабът.
Нададе ухо в слушалката на мобилния телефон. Мъжки глас каза „зелено и червено на мои сто и деветдесет“. Тереса се обърна да провери системата GPS, погледна пак екрана на радара и го повтори на глас. В това време капитанът движеше кръга на обхват на радара, за да изчисли дистанцията. „Всичко е о’кей при моето зелено“, каза тогава гласът в телефона. И преди Тереса да повтори думите, връзката прекъсна.
— Виждат ни — рече Тереса. — Хайде да ги приближим откъм десния им борд.
Намираха се извън марокански води, но това не изключваше опасността. Погледна през стъклата към небето, опасяваше се да не види зловещата сянка на хеликоптера на Митническата охрана. Може би тази нощ лети същият пилот. Колко време измина между едното и другото. Между тези два мига в живота ми.
Набра запаметения номер на Рисокарпасо. Кажи какво става горе, каза тя, щом чу лаконичното „Нула Нула“ на гибралтареца. „В гнездото и без промяна“, беше отговорът. Рисокарпасо беше в телефонна връзка с двама души — единият се намираше на върха на Голямата скала с мощни бинокли за нощно виждане, другият беше на шосето, минаващо в близост до хеликоптерната база в Алхесирас. Всеки със своя мобилен телефон. Тихи нощни стражи.
— Птичката продължава да е на земята — съобщи тя на Черки, като прекъсна връзката.
— Слава Богу.
Необходимо й бе усилие на волята, за да не попита Рисокарпасо за останалата част от операцията. Паралелната фаза. По това време вече трябваше да има новини и отсъствието им започваше да я безпокои. Или видяно от друг ъгъл, помисли тя с горчива гримаса, да я успокоява. Погледна към месинговия часовник, вграден в стената на капитанската рубка. Във всеки случай нямаше смисъл да се измъчва повече. Гибралтарецът щеше да й съобщи новината веднага щом я получеше.
Сега светлините на кораба се различаваха ясно. „Тарфая“ щеше да изгаси своите, щом приближеше, за да прикрие сигнала от радара си. Погледна екрана. Половин миля.